Европейският съюз убива Европа

март 15 | Posted by admin | Интервю

Европейският съюз убива Европа

Корали Делом и Давид Кайла дадоха интервю на “Фигаро” по повод излизането на последната си книга, “Краят на Европейския съюз” (La fin de l’Union européenne), в която анализират последствията от Брекзит и от избирането на Доналд Тръмп. Корали Делом е есеист, автор на книгата “Европа, разединените държави” (Europe, les États désunis, 2014 г.). От 2011 г. тя води блога L’arène nue, посветен на европейския проект. Давид Кайла е икономист, член на групата Les Économistes atterrés (“Смаяните икономисти”).

 

„Не само, че националните интереси не изчезнаха с появата на Европейския съюз, но самият европейски проект се превърна в поле на крайно ожесточен сблъсък между противоречиви национални интереси. Това е особено вярно за Германия, големият печеливш от единния пазар, която с течение на годините се превърна в доминираща сила на континента. Тя не се колебае да използва думата “Европа”, за да наложи политики, които съответстват на нейните собствени интереси, понякога включително без да си дава напълно сметка за това.

Както каза неотдавна Волфганг Щрек,

“Германия успя да превърне Европейския съюз в разширение на самата себе си, при което онова, което е добро за Германия, по дефиниция е добро за другите“.

 

– Книгата ви е озаглавена “Краят на Европейския проект”, без въпросителен знак. Защо смятате, че Европейският съюз вече е мъртъв?

– Трябва да започнем с това, че Европейският съюз не е Европа. Европа е съвкупност от страни, които от векове се стремят да се равняват една по друга, често противопоставяйки се твърдо, но и чрез сътрудничество. Европейският съюз е нова институционална и юридическа съвкупност, родена от несъмнено малко самонадеяната идея, че веднъж завинаги ще се отървем от търканията и противопоставянето.

Европейският съюз е преди всичко правила от наднационален ранг, които надхвърлят и контролират действията на държавите членки. Съюзът не съществува, ако не се спазват тези правила. Трябва да констатираме впрочем, че те все по-малко се спазват.

Без дори да говорим за онези, които са произволни (например критерият за 3 процента бюджетен дефицит за страните, членки на еврозоната), тези правила са еднакви и често несъобразени с реалната ситуация и нуждите на различните страни. Ето защо повечето от тях нарушават или заобикалят тези правила, тласкани от обстоятелствата, а не от “еврофобия” или от вкус към “национално вглъбяване”.

Ирландия и Люксембург нарушават правилата на лоялната конкуренция, като дългосрочно правят агресивен данъчен дъмпинг; страните от Южна Европа, жертви на кризата и на ускорената дезиндустриализация, нарушават правилата на бюджетния пакт; Германия, която трябва да се справя с предизвикателството на застаряващото население, има спестявания, несъвместими с макроикономическото равновесие в еврозоната, и пренебрегва текущия максимален излишък, разрешен от Брюксел. Накрая, страните от Централна Европа, които трябваше да се справят с притока на стотици хиляди мигранти през 2015 г., също нарушиха много правила за свободното движение на хора и приема на бежанци в Шенгенското пространство.

Така че, ако вече никой не спазва европейските правила, какво остава от Европейския съюз? Ако си позволяваме да говорим за “края на Европейския съюз”, то е защото нашите анализи налагат констатацията за неуспех. Без да говорим за връщането на напрежението и противоставянето, които, изглежда, се възраждат от всички страни, сякаш времето е спряло. Невероятната острота на германско-гръцките отношения от няколко години насам свидетелства за това. Когато през пролетта на 2015 г. в германския в. “Ди Велт” се появи един текст, който обвиняваше гърците, че разрушават “европейския ред”, както са го сторили в Европа от времето на Свещения съюз, надигайки се срещу турската власт, решително си казахме, че се е провалил европейският проект за обединение на континента под егидата на пазара, единната валута и юриспруденцията на Съда в Люксембург.

– Обяснявате, че една малка област като Валония може да блокира ЕС, намеквайки, че Брюксел няма да може да издържи дълго, ако една страна основателка като Франция се разбунтува. Не се ли дължи една от причините за кризата на факта, че нациите са подценени, а Евросъюзът, особено неговата Комисия, са надценени като всемогъща супердържава?

– През октомври миналата година, по инициатива на социалдемократа Пол Маниет, Валония наистина парализира в продължение на няколко дни подписването на договора за свободна търговия между Европейския съюз и Канада, СЕТА. Накрая валонците получиха това, което очакваха от белгийската федерална държава, и прекратиха войната.

Този епизод напомня за гръцката криза от 2015 г., по време на която целият ЕС бе вперил очи в Гърция, една страна, която не представлява повече от 2 процента от БВП на еврозоната. С приближаването на референдума през юли 2015 г. заплахите, отправени към избирателите на тази малка държава от пресата и политическата класа на целия континент, свидетелстват за тревогата, в която се намираше тогава “официална Европа”. Ако гърците бяха довели докрай проекта си за възстановяване на суверенитета, те щяха в крайна сметка да напуснат еврозоната. А страхът от ефекта на доминото бе осезаем. Дори една малка страна, дори много отслабена от кризата, но решила да се утвърди, може да разклати цялата сграда на общността.

Това е впрочем причината, поради която Еврогрупата и Европейската централна банка (ЕЦБ) се опитаха да тормозят Атина. Подривната дейност на ЕЦБ – която умишлено постави гръцките банки на колене – беше решаваща. Защото ЕС не е само Комисията в Брюксел. От трите големи наднационални институции, каквито са Европейската централна банка, Съдът на Европейските общности и Европейската комисия, несъмнено последната е най-силно подчинена на дейността на държавите членки.

Въпреки това другите две не са всемогъщи. При липсата на демократична легитимност, те се “държат” само защото страните членки са се съгласили да им отстъпят прерогативи. Накратко, това е доброволна зависимост. Една страна, която има политическата воля, може напълно да се освободи от тях.

Процесът по Брекзит е на път да се превърне в доказателството за това. Едно от първите неща, обявени от Тереза Мей по време на речта й от 17 януари, бе волята й да се откаже от юриспруденцията на Съда на Европейските общности. Унгарският пример също е много интересен. Без дори да си прави труда да излезе от Евросъюза, Унгария реформира конституцията и съдебната си система така, че да не прилага повече на своя земя решенията на Съда на Европейските общности. В известен смисъл, това е меко излизане от европейския правен ред, което европейските власти са безсилни да осъдят.

– Като се има предвид, че силата на една валута почива най-напред на доверието, което тя вдъхва, може ли да се каже, че еврото е условно? Как си обяснявате, че в социологическите проучвания мнозинството от европейското обществено мнение все още е привързано към единната валута (въпреки че делът на “доволните” не спира да намалява)?

– За щастие силата на валутите не се свежда до доверието, което те вдъхват! Ако еврото съществува, то е защото юридически това е единствената валута, която е законно платежно средство в една икономическа цялост, която представлява над 300 млн. жители. Валутата е съчетание на юридическа система, която налага нейната употреба, и пазар, който със своя мащаб й придава известна дълбочина, позволявайки й лесно да се използва като платежно средство.

Противно на онова обаче, което бе обявено още по време на Договора от Маастрихт, еврото не се наложи като сериозна алтернатива на долара. На пазарите, в сделките, като разчетна единица в резервите на чуждите централни банки, доларът все още широко доминира. Той представлява например повече от 60 процента от валутните резерви в света… т.е. почти същия дял, както преди създаването на еврото. Така че, за разлика от долара, еврото не е валута, която вдъхва специално доверие в онези, които не са принудени да го използват. Това се дължи отчасти на “непълния” аспект на единната валута, която не може да се опре на единна политическа власт. По този въпрос трябва да се прочетат трудовете на Мишел Алиета.

Въпреки това е естествено жителите на европейските страни да са сдържани към идеята за излизане от единната валута. В разгара на кризата през 2015 г. гърците (по което разбрахме, че тяхното правителство не го иска и не го е подготвяло) бяха заплашени да бъдат изключени от еврото, след като загубиха голяма част от доходите, работните си места и просперитет.

По-конкретно, в продължение на няколко дни те не можеха да теглят свободно пари от банкомати и нямаха достъп до спестяванията си. Тази ситуация вече се случи в Кипър през 2013-а или в Аржентина през 2001 г. Дори и да се опитват да успокоят населението, обяснявайки му, че връщането към националната валута е просто технически въпрос, за голямата част от хората смяната на валутата означава поемане на рискове, които изглеждат по-непосредствени отколкото печалбите. За съжаление успокояващите думи на икономистите са безсилни на фона на това чувство.

Така че можем дори да си представим Европейският съюз да изчезне, но еврото да остане. Това вече се е случвало в историята: валутите могат да просъществуват векове след изчезването на империите, които са ги въвели. По същия начин днес има малки страни, които нямат национална валута и използват чужда, като Еквадор, чиято официална валута е американският долар, или Черна гора, която използва еврото. Така че можем да си представим, че дори и еврото да не е валута, която вдъхва особено доверие, то може да продължи да бъде използвано временно в държава, която юридически е излязла от Европейския съюз.

– Цитирате думите на Бисмарк: “Винаги съм откривал думата “Европа” в устата на политици, които се опитват да получат отстъпки от чужда сила, без да посмеят да ги поискат от свое име”. Не е ли точно такъв случаят с Германия по отношение на Брюксел и една от причините за смущенията във функционирането на Европейския съюз днес?

– Тази сентенция целеше да изобличи лицемерието, което се състои в отричането на националните интереси в полза на един постепенно изчезващ “общ европейски интерес”. В действителност, противно на онова, в което се опитват да ни накарат да вярваме, не само че националните интереси не изчезнаха с появата на ЕС, но самият европейски проект се превърна в поле на крайно ожесточен сблъсък между противоречиви национални интереси.

Това е особено вярно за Германия, големият печеливш от единния пазар, която с течение на годините се превърна в доминираща сила на континента. Тя не се колебае да използва думата “Европа”, за да наложи политики, които съответстват на нейните собствени интереси, понякога включително без да си дава напълно сметка за това. Както каза неотдавна Волфганг Щрек, “Германия успя да превърне Европейския съюз в разширение на самата себе си, при което онова, което е добро за Германия, по дефиниция е добро за другите (…) Близки по това до САЩ, германските елити проектират онова, което смятат за очевидно, естествено и разумно върху външния свят и се учудват, че можем да гледаме на света по друг начин”.

Това стана ясно по време на гръцката криза с упорития отказ на Ангела Меркел да се ангажира с някакво облекчаване на гръцкия държавен дълг. Германия, която е голяма страна кредитор, наистина можеше да загуби. Но, изисквайки стриктно спазване на договорите и на клауата no bail out (без спасяване), тя си позволи да генерира излишъци по текущата сметка, до голяма степен извън рамките. Няколко месеца по-късно канцлерът реши едностранно да се освободи от Дъблинския регламент за бежанците. Това спазване с променлива геометрия на европейските правила е знак, че Федералната република – за разлика от други – не възнамерява да се откаже от своите национални интереси, дори едностранно реши, че те съответстват на интересите на европейския проект като цяло.

Германия се оказа особено ловка в сближаването на европейските политики със своите възгледи. Това се видя особено ясно при преговорите за споразумението за трансатлантическа свободна търговия (TAFTA), в които централният въпрос за нея беше да наложи на САЩ възможно най-широко отваряне за автомобилния сектор. Френските интереси, особено в селското стопанство и услугите, трябваше да бъдат напълно пожертвани на олтара на германската индустрия.

В крайна сметка, френското правителство, което вероятно е вложило малко усилия в тези преговори, поиска (без да бъде чуто) да се откажем от TAFTA. Парадоксално, френското избавление дойде с избирането на Доналд Тръмп, който без съмнение погреба окончателно всяка перспектива за сключване на такова споразумение.

– Въпреки това Тереза Мей и Доналд Тръмп изглеждат съгласни да подпишат заедно споразумение за свободна търговия. Така че излизането от Евросъюза не означава непременно връщане към протекционизма…

– Важното е не толкова политиката, която се провежда и която зависи от политическия цвят на правителството, колкото да можеш наистина да направляваш и да контролираш тънкостите на преговорите.

Излизайки от Европейския съюз, Великобритания си възвръща суверенитета в търговската сфера. Така че може да договаря свободно споразуменията, които желае, влагайки цялата си дипломатическа сила в тези преговори. Нашата дипломация във Франция бе напълно обсебена от безкрайни преговори с европейски партньори с противоречиви интереси. Донякъде го забравихме, но Тръмп е на път да го припомни на света: търговските договори са неизбежни елементи на дипломацията. Делегирайки своята търговска политика на европейско равнище, държавите членки всъщност се лишиха от част от своите дипломатически способности.

– Великобритания не потъна след референдума за Брекзит. Как виждате бъдещето на Лондон?

– То е сложно, но поне не е запушено. За разлика от нашето засега.

Вярно е, че британската икономика издържа на удара, до такава степен, че главният икономист на Централната банка на Англия наскоро се извини, че се е правил на пророчицата Касандра. Но както той припомни веднага след това, член 50 все още не е задействан и процесът по излизане от Евросъюза не е започнал.

Въпреки всичко тя е в релси и парадоксално, изглежда, че една страна, управлявана от торите, е на път да скъса с “ненамесата” в икономическата сфера. На 23 януари, т.е. една седмица след голямата й реч за Брекзита, Тереза Мей представи “зелена книга” за индустрията, която, изглежда, предвижда държавен интервенционизъм в тази област и дългосрочна стратегия. Специалистът по геополитика Едуар Юсон смята, че нашите съседи са на път “да сложат край на тачъризма”. Жан-Мишел Катрпоан смята, от своя страна, че Брекзитът, без да бъде единствен, е едно от проявленията на “края на неолибералния цикъл, започнал през 1971 г.”. Сега е нужно време, за да видим дали тези диагнози са правилни.

– Днес критиката на Европейския съюз до голяма степен е монополизирана от Националния фронт (НФ). Как да се изгради алтернатива на ЕС, когато НФ разполага с основа от 20 процента на първия тур на изборите?

–  Нашата книга не е “суверенистки” манифест, в смисъл такъв, че тя не препоръчва изрично излизане от Европейския съюз. Тя е преди всичко една констатация: опитът да се изгради европейска демокрация, която надхвърля нациите, е провал. Ние се опитваме да обясним защо, по-скоро да покажем, отколкото да изобличим.

Понякога ни упрекват, че не стигаме до ясен призив за “Фрекзит”. Но не това е нашата цел. Тъй като сме в предизборен период, ние се опитваме да изтъкнем “свръхопределящия” характер на европейския въпрос, да покажем какво ще бъде – или няма да бъде – реалното поле за маневри на новия президент, който ще бъде избран през май. И е очевидно, че ако сегашната европейска рамка не бъде променена, това поле ще бъде ограничено. Тревожи ни впрочем начинът, по който кандидатите в отделните първични избори, били те вляво или вдясно, се ожесточаваха да отричат европейските ограничения. Това доведе до монопола на Националния фронт над критиката на Европейския съюз. Как да се учудваме, че той се възползва от него?

– Критикувате силно навлизането в публичния дебат на темата за идентичността, която просперира според вас в политическия вакуум, породен от загубата на суверенитет. Ще позволи ли по-големият суверенитет на европейските страни да решат кризата с идентичността?

– Проблемът с идентичността е, че това е нерешим въпрос. Идентичността на една страна е резултат на онова, което тя е постигнала, продукт е на нейната история. Историята обаче не спира да се случва, тя се пише във всеки един момент.

Но един народ може да напише своята история само ако разполага със самия себе си, иначе казано, ако е суверенен. Ако не е такъв и не може да го промени, той се пита какъв е, с изкушението да направи списък с предполагаемо застинали във вечността характеристики и да изключи набързо онези, които се отклоняват от идеалния тип.

Не смятаме, че е желателно Франция да бъде “музеифицирана”, да се превърне във фолклорно образувание, с нрави и обичаи и нищо друго. Откъдето и наблягаме на суверенитета на демоса, а не на идентичността на етноса.

– Краят на Европейския съюз не е краят на Европа. На какви основи може да се изгради един политически европейски проект, който зачита нациите?

– Когато се върнем към началото на европейския проект, виждаме, че са се сблъскали две визии (и отчасти кръстосали, което обяснява донякъде бароковия характер на днешната сграда): визията на Жан Моне, за когото легендата твърди, че е “бащата основател” на Европа, и визията на Дьо Гол. Първата се е състояла в изграждането, скришом, зад гърба на народите, на една наднационална, интегрирана Европа, която в никакъв случай не е стратегическа цялост, а голям пазар. Втората визия целяла насърчаването на една междуправителствена Европа, чиято главна цел била преди всичко сътрудничество в сферата на отбраната, външните работи, научното и техническо сътрудничество.

Виждаме, че първата логика до голяма степен е надделяла. Но това е фиаско. И когато се опитаме да видим какво работи или е работило в Европа, констатираме, че това са главно проекти, произтичащи от втората логика: “Ербъс”, Европейската космическа агенция, Европейската организация за ядрени изследвания…

Проблемът е, че тези две логики, иначе казано, Европа на икономиката и правото и политическа Европа, са несъвместими. Насърчавайки ожесточена икономическа конкуренция между страните, установявайки йерархия между спечелилите от интеграцията (главно Германия и съседните държави) и губещите (в различна степен всички периферни страни), обезоръжавайки държавите и забранявайки намесата на публичните власти в икономиката, Европейският съюз убива Европа, истинската, тази на конкретните проекти, които работят.

Ето защо ние смятаме, че нищо няма да бъде възможно, ако не се освободим от съществуващата рамка. Няма да се върнем към 60-те г., но няма да направим нищо повече в сегашната икономическа и юридическа рамка.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

glasove.com/

 

 

***

347

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.