Ердогановият „пиров“ триумф отваря възможност да решим проблема с „българския етнически модел“

април 18 | Posted by admin | Анализи

Доста разнообразни са коментарите около провъзгласяването на новия турски султанат. Но извън емоциите, нека да видим реалните факти. Част от тях са по-негативни за нас, отколкото предполагаме, но друга част – предлага повече възможности, отколкото сме свикнали песимистично да очакваме.

На първо място, нека видим какво се променя в Турция.

От практическа гледна точка – нищо. Ердоган и до сега си беше диктатор, сега отново продължава да си е диктатор. Разликата е само в част от механизмите на властта. До момента, той контролираше властта чрез позицията си на харизматичен и несменяем духовен водач на управляващата партия. Можеше да прави каквото си иска, вкл. при необходимост – да уволни премиера и правителството.

Сега вече ще може да прави това и официално юридически. Също така ще може и формално да се върне на поста „председател на партията“, защото вече президентът няма да е надпартиен. Т.е. накратко, промените в Турция не носят ново съдържание, те просто вписват като официално, текущото съдържание.

Това обаче е на настоящия етап. В случай, че процесът се разглежда в развитие, то случващото се може да се разгледа само като стъпка към въвеждане на още по-голяма диктатура. В тази посока сочат най-вече промените в механизмите за контрол над президента. А именно – 12 от 15-те съдии в Конституционния съд ще се назначават от самия него. Т.е. фактически няма да има контрол върху държавния глава, и той няма да може да бъде сменен.

Възможно е, почувствали се по-силни, османлиите на Ердоган да опитат да ограничат и мулти-партийната система, с което тя да стане еднопартийна, или квази-еднопартийна. Последното е нещо от типа на модела в Сирия при Хафез Асад, когато имаше много партии, но една беше тотално доминираща. Също нещо сходно беше сръбският модел при Милошевич.

Най-опасната възможна посока на промени обаче е ако започнат опити за въвеждане на религиозни модели в държавното управление. Такива признаци има, а моделите на исляма, както и на почти всички други религии всъщност, са крайно недемократични. Може да се каже дори брутални до глупост. Ако се върне смъртното наказание, а след това започнат да се въвеждат постулати на Корана за определени видове престъпления, то Турция ще стигне до много по-лошо от обикновена диктатура. Тя ще стане някакъв вид халифат. Защото така се започва, а после от престъпленията се стига до обществените институции, образованието и висшата администрация.

По принцип, всяка една ислямска държава съдържа в себе си високия риск да стане „политически ислямска“, т.е. халифат. Ислямът е много по-слабо реформиран от християнството, по-радикален е, и има претенции за власт. Ако не е удържан от силна светска власт, той просто ще вземе самата власт.

Именно ислямизацията на политиката е най-сериозния риск в Турция. Не диктатурата, а промяната на основната идеология от светска към религиозна. Би се получило нещо от типа на промяна на идеологията от демокрация към комунизъм. Но вместо комунизма би била една религия.

Всичко това обаче са само прогнозни сценарии, като какво точно ще се случи, принадлежи на бъдещето. Съществуват и признаци, че самият Ердоган ще има повече проблеми, отколкото възможност.

На първо място, победата му е твърде крехка. 51% не е победа на диктатор. Не можеш да бъдеш диктатор с толкова малко мнозинство. С 51% се избират демократичните правителства, а те както знаем, и подлежат на честа смяна. Такава просто е демокрацията. Лидер, който си позволи да се помисли за диктатор, с 51:49% може да свърши много зле. Защото демократичното правителство пада, а диктаторът стои „до откат“. Накрая може да го обесят.

Турция е силно разделена, и това прави държавната власт изначално слаба. Подобна власт да тръгне да прави сериозни реформи и ексцесии, може да доведе до гражданска война. Добре е да припомним случая в Украйна, където Янукович спечели с малка преднина, след което се самозабрави. Накрая го свалиха 1000 платени протестъра на „Америка за Украйна“. Груба грешка на Янукович, която провали и проруските избиратели, които го издигнаха, и Русия, която го подкрепяше. Добре е да си спомним и първия мандат на Путин, който тогава изобщо не беше авторитарен лидер, а делеше властта с премиер от обкръжението на Елцин. Едва след като събра 70-80% народна поддръжка, той успя да концентрира властта. И така успя, за разлика от Янукович.

Т.е. слабата преднина на Ердоган, която всъщност може изобщо да не съществува, с оглед на факта, че едно 5-6% управляващите винаги постигат с манипулации, този резултат прави режима доста нестабилен, независимо от формалните и законови промени, които го укрепват.

Всъщност има една стара поговорка, че „колкото по-калпава е държавата, толкова по-многобройни са законите“. Разлагаща се власт емитира много нови закони, с които да се укрепи. Губеща народното доверие, се опитва да компенсира с механика.

Следваща много важна слабост на режима е, че той загуби референдума в големите градове и в столицата. Анкара и Истанбул са твърдо против султаната. А революциите и бунтовете стават в големите градове Ако имаш 80% поддръжка в селата и 20% в столицата, като нищо може да паднеш. Защото тълпите ще се съберат пред президентския дворец, а другите тълпи ще си останат на село. Големите градове са важни за всяка една власт, така е от Средновековието насам. Още тогава кралете са се опитвали да се договорят с големите градове, и именно на тях се е дължала властта им. Въпреки, че 80% от народа е живял по селата.

И най-накрая, Турция има много сериозен… демографски проблем. Да, и те са зле като нас. Средната раждаемост е под 2 деца на жена, т.е. намаляват. Общото население обаче расте, заради огромната раждаемост сред кюрдите. Там средната раждаемост е 4 деца на жена. Кюрдите растат с по 3-4% на година и след 20 години ще са най-големия етнос в самата Турция. Повече от турците. Дори в момента те са 20-25% от населението.

А с кюрдите, Турция воюва. Т.е. има сериозна разделителна линия.

Реално, решение на кюрдския въпрос няма, нито като султанат, нито като светска държава. Той би трябвало накрая да разруши Турция. Хипотетично съществуваше един вариант за спасение, която се казва „Европейски съюз“. Но само ако ЕС оцелееше, което става все по-несигурно. При 500 милиона население, и 80 милиона най-големия етнос вътре (германците), в ЕС няма мнозинство. Всички са малцинства. Съответно – ако Турция влезеше с 60 милиона турци и 20 милиона кюрди, това би я укрепило, в качеството и на провинция на съюза. Дори 40 милиона кюрди в рамките на ЕС, не биха били заплаха, защото биха били спрямо 600 милиона население.

Но самият ЕС тръгна по много лоша пътека, лидерите му нямат мозък, и изходът е неизбежен. Съответно, подобна опция за Турция не съществува. Така кюрдите, рано или късно, ще съсипят тази държава, а към настоящия момент, те са една брутална и непреодолима разделителна линия (защото вече воюват).

Така как изглежда султанатът на Ердоган в крайна сметка?

Тежко разделение сред самите турци, и много крехка, вероятно дори фалшива, преднина за диктатора.

Второ разделение на етническа основа, което ескалира.

Подобна държава може да бъде всичко друго, но не и силна. Не и единна. Т.е. не може да бъде истинска диктатура, халифат, султанат и пр.

И така стигаме до България, като съсед на Турция. Какви са заплахите и възможностите за нас?

Най-сериозната заплаха е загниващата едва родена монархия, да потърси отдушник на напрежението на вън. Ние сме най-слабо въоръжени и най-малки като население и икономика. Най-лесна плячка.

Тази ситуация обаче е измамлива, защото ЕС все още не се е разпаднал, и брюкселската бюрокрация се опитва всячески да го удържи. Сега ще засилят всякакви концентрационни процеси, вкл. ще ни набутат насила (формално ще го оформят като наше желание) и в Еврозоната, и в Шенген. Може да тръгне и ускорено създаване на „единна европейска армия“. Откъсване на което и да било парче от империята, ще е опасно за ЕС, след „брекзита“. Затова ще има тренд да ни удържат. Това е против хипотетични авантюри на Турция. ЕС може буквало да разори Турция, дори без да прати нито един войник, като просто и прекрати митническия съюз. 40% от икономиката угасва на секундата. А агресия към страна-членка, със сигурност ще повлече много по-сериозни санкции от митническия съюз.

Също много сериозен фактор е Русия. Ако го няма ЕС, ние сме руска зона на влияние, а не турска, американска или каквато и да било друга. Ердоган знае това, и трябва много да е полудял, за да опита.

И на трето място – кюрдският проблем на нас ни е съюзник. Дори да сме изоставени от всички, ако ни окупират, тук ще се отвори втори фронт. Това е самоубийствена политика във всеки конфликт, съответно не е логично Турция да го прави. Не е в интереса и.

Какви обаче са възможностите, произтичащи от случващото се? Те, всъщност, са доста по-интересни.

Надигането на „турската заплаха“ ще отвори много възможности за омаломощаване на „българския етнически модел“. Той се крепи основно на европейските права на гражданите и на натиска от ЕС да уважаваме всякакви малцинства и религии.

Но ако ще сме преградата пред Ердоган, и ако той бъде обявен за „заплаха“, тогава възможни ограничения на българските турци ще бъдат приети от Европа.

Вече е почти 100% сигурно, че ще бъде премахнато гласуването в Турция. Т.е. това са 300-400 хиляди души, които биха могли да влияят на нашата страна. Решението би било доста ефективно.

Но в рамките на „турската заплаха“ е възможно да се предприемат и други мерки. Например да се засили асимилацията тук чрез отмяна на майчиния език в училищата, както и на програмите на турски език. Възможно е също така да се позволи по-засилено патриотично възпитание. Вкл. онази част от него, която изважда историческата истина, че голяма част от т.нар. „турци“ са с български произход. Също така е възможно да се ограничи влиянието на Турция чрез Главно мюфтийство, както и да се прекрати дейността на всевъзможни ислямизиращи фондации.

Много важна възможност е тази за превъоръжаване. Хипотетично тя винаги съществува, но и винаги всяко въоръжаване предизвиква протести на съседите, и дипломатическа съпротива. Понякога тя е доста силна. Достатъчно е да си припомним купените от Гърция руски ракети С-300, които трябваше да се разположат в Кипър. Съпротивата на Турция тогава доведе до изтеглянето им, и разполагането на о.Крит.

Ако тръгнем да се въоръжаваме, Турция винаги ще може да заяви, че това е срещу нея. В мирни условия може дори да ни възпре.

Но не и ако самата Турция се окачестви като „заплаха“. Тогава укрепването на границата срещу нея дори ще се поддържа, и дори може да ни помогнат. Например Гърция редовно получава безплатно въоръжение от САЩ, от „стари запаси“. Същото може да стане и с нас, и то не само с източник „САЩ“.

И не на последно място, възможно е да увеличим европейските войски у нас, под формата на „охрана на границата“. Наличието на чужди бойци тук би превърнало съответните страни във враг на Турция, ако ни нападне.

Казано накратко, възможностите, когато съседът ти се очертава като „лош“, за теб да излезеш добър, дори с укорими постъпки, се увеличават. Можем да използваме случая, за да решим разрастващия се етнически проблем, или поне да го забавим, като представяме това като съпротива срещу „агресията на Турция“. Просто лицемерна Европа, гледаща само собственото си шкембе, ще иска проблема по-далеч от нея. Съответно по-добре асимилация на турците в България, отколкото Ердогановият султанат да опре Дунава. Пряко – с окупация, или косвено – чрез инфилтрация, както вървеше до сега. Имаме съвсем реалната възможност да спрем инфилтрацията, като представим това за „защита на Европа от попълзновенията на Ердоган“.

Фактически, на нас ни се отваря уникален шанс да повторим с други средства „Възродителния процес“, и да завършим дълбоко разумния замисъл, който стоеше зад него. България – една държава, един народ, каквато е била, когато сме били силни.

Въпросът в една криза кое надделява – заплахите или възможностите, зависи преди всичко от историческия късмет кой точно управлява в момента. Бойко Борисов е съмнителна фигура и мнозина се съмняват в способността му да предприема силни исторически ходове. Но пък Патриотите изначално напират именно за такива ходове. Не че Каракачанов и Симеонов са гениални. Просто самата патриотична идеология е такава изначално. И сега принудени да я изпълняват, може точно това да се случи – силни исторически ходове. В други условия този патриотизъм би бил невъзможен и спрян от неолибералите, фондациите, протестърите. Но при тези условия може той да се случи, без значение кой точно е носителят му, и дори дали би бил готов да го продаде. Просто историческият натиск ще наложи поне част от тези идеи.

От тази гледна точка, подготвяното правителство, не е най-лошия възможен избор.

Със сигурност може да се каже, че предстоят поредните, интересни за България, времена. Дали е добре или е зле да живееш в интересни времена – скоро ще станем по-големи специалисти от китайците…

Добри Божилов, komentari.com

 

http://bultimes.com/

 

 

***

00-

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.