Специален анализ | Турция – “Една от най-сложните страни на Земята“

април 18 | Posted by admin | Анализи

214„Това е една от най-сложните страни на Земята. Турция е непредвидима, пълна с противоречия и променящи се съюзи. Нищо не е наистина такова, каквото изглежда на повърхността. И дори под повърхността теченията често се сливат, разделят и дори обръщат своята посока. Да се пише за Турция, и то да се пише честно и задълбочено, е като да се бяга през минно поле. И в края винаги се оказва, че сме преминали погрешно.” – мнение, на пръв поглед точно, изказано от известния разследващ журналист, режисьор и писател Андре Влчек, в статия за преврата от 15 юли 2016 г. в тази страна.

Само че, обяснението на турските „непредвидимост”, „противоречия” и „променящи се съюзи” изисква вглеждане в дълбочина и в историческа ретроспектива в съвременното турско общество, осветяване дълбинната социално-икономическа, и не на последно място етничната, културно-цивилизационна и демографска структура и нейните съставляващи, дълбинните процеси, протичали и протичащи, най-малкото в неговата най-нова история.

В много отношения и на различни равнища съвременното турско общество е демографски и културно-цивилизационно аморфно и социално нееднородно, особено в сравнение с по-рзвитото и по-зряло европейско, например. Което е следствие и наследство от османотурската имперска реалност. В сравнение с мнозинството европейски нации модерната турска нация е млада и доста по-слабо консолидирана, макар в сравнение с ориенталските неевропейски нации да се заражда по-рано /19 в./ и да има по-продължително развитие. В тази многонационална и многоетнична дори след разпадането на Османската империя страна сега, след близо стогодишно самостоятелно развитие на националната държава, официално не се говори за етнично разнообразие и се претендира протичане процес на бързо национално консолидиране. Такова се осъществява по пътя на естествената асимилация, но и преди всичко чрез политиката на насилствено претопяване и гнет. Дори по отношение на немюсюлманските и на нетурските етнични общности насилственото асимилиране приема тотален характер. Асимилирането на малцинствата и консолидирането на турската нация се обявява за сравнително бързо осъществено в републиканския период /след 1923 г./, когато в официалната статистика частта на турците спрямо общия брой на населението постоянно и динамично нараства, а абсолютният и относителен брой на малцинствените групи намалява. То се провежда чрез националистическа, достигаща до шовинизъм политика въз основа на кемалистката идеология, в която имплицитно е утвърден расистки уклон.

Възникнал и развил се като обществено явление със закъснение, в епохата на империализма, турският капитал и капитализъм, корен и фундамент на съвременната буржоазна нация и национална държава, поради икономическата си слабост бързо и лесно изпада под влияние и в зависимост от западноевропейския империализъм в лицето преди всичко на англосаксонските сили, целите, на които са на мястото на загнилата и разпадаща се Османска империя да възникне републиканска по форма държава, намираща се под техен контрол. Чрез балканската и близкоизточната си политика те реализират тези цели. Така, под контрола на англосаксонските сили, световният хегемон в епохата на империализма на предела между 19-то и 20-то столетие, се създава кемалистката „турска еднонационална република”, поставила под свое господство и на практика колонизирала много на брой автохтонни древни народи. Външната среда – междукапиталистическите противоречия – тласка турските управляващи кръгове към съглашателство и зависимост от глобалния хегемон, който става първенстващ фактор в образуването и развитието на „турската еднонационална република”, доминирана от наскоро сформираната млада и относително малобройна турска буржоазна прослойка, поставила под свое господство и контрол многобройните народностни групи, неродствени на народообразуващото ядро. Вътре в държавата се утвърждава авторитарен метод на управление и бързо се прибягва до насилствените пътища за утвърждаване, преди всичко чрез силово асимилиране и колонизиране на другонационалните, немюсюлманските етнически и религиозни общности и народи. „Еднонационалната” етноцентристка турска нация и национална държава, поставени на светски турски основи, се градят по идея и с негласната инициатива и подкрепа от манипулиращия световен ционизъм, който има в Турция отдавнашни корени и пълномощници в лицето на сектата „сабетаисти” — турските криптомюсюлмани-дьонмета. Те и днес имат много важна и дори, може да се каже, първенстваща роля в икономическия и целия обществен живот.

Така още в началото на 20-то столетие турската управляваща класа много скоро вече е „изживяла” своята по презумпция градивна за установяване капиталистическия ред класическа функция в обществото. Тази нейна особеност много ясно се наблюдава в отношението и политиката ѝ спрямо другите националноетнични и религиозни групи и извън националните граници, особено в ареала на разпадналата се империя. Още със самото завладяване на командните позиции в държавата по времето на Османската империя нейните действия са брутално агресивни, потиснически и хегемонистични. Подобна политика и подход са манифестирани конкретно в провежданото спрямо българите националноетническо прочистване и геноцид, особено по време на Междусъюзническата война и след нея, през 1914 г., но също и в републиканския период при сключването на Ангорския договор през 1925 г. Цял ред закони, приети след провъзгласяването на Републиката и по-късно, са насочени към ограничаване стопанската дейност и възможности и към фактическо „разбиване” и заличаване националната свяст на населението от нетурските национални общности. Преди и по време на Втората световна война асимилаторската линия се засилва до крайност като се предприемат вътрешни административни, икономически и финансови мерки, силно стесняващи, стигащи до отричане, правата на немюсюлманите, мерки, засягащи много дълбоко и ограничаващи правото на практикуване на професии в областта на занаятчийството и с висше образование, в това число не на последно място на българите. Една от основните цели на тази политика е лишаването на формиралата капитала в Османската империя малцинствена буржоазия от икономическите й позиции чрез данъчно облагане като т.нар. имуществен данък, с който тя е окончателно обезкървена и дори подхвърлена и на физически репресии. Политиката към чуждите етнични групи придобива терористичен характер и изостря до антагонизъм етнонационалните взаимоотношения. Тя е насочена към древните автохтонни народи – арменци, българи, гърци, евреи, грузинци, кюрди, лази, асирийци, древни сирийци, сиро-католици, халдейци и др., към коренна промяна на цивилизационния им код – тяхната религия и вероизповедания.

„Справила се” в основни линии в предишните периоди с другите национални малцинства и групи, представляващи заплаха за националното й господство, след 1960 г. държавната върхушка насочва основното си внимание към отричане и унищожаване на все по-утвърждаващите се национална идентичност и освободително движение на най-голямата нетурска етнична група с индоевропейски арийски произход – кюрдската национална общност. В най-ново време кюрдският въпрос, в който ярко се възпроизвеждат разтърсващите обществото социални противоречия и конфликти, представлява не само основен проблем на етнонационалния процес, но и на целия обществен живот и най-голямата заплаха за „държавното единство и неделимост” и за националното господство на олигархията, формирала се след посочения времеви за обществото предел.

Зависимостта от външния фактор – западноевропейските англосаксонски кръгове – без до край да заличава основата на мюсюлманската и преди всичко на османската, цивилизация, ориентира кемалисткото ръководство на страната към проевропейско развитие, към утвърждаване на западноевропейските политическа система и цивилизационен курс, категорично определя проевропейското „уестърнизиране” и модернизиране на турската република, пробиващи си път и бавно и постепенно налагащи се още от 16 в. в изоставащата от Запада империя и преобразуващи в дълбочина ислямско-османските цивилизационни ценности.

Още в края на 1943 г. и преди края на Втората световна война турското държавно ръководство установява контакти, първоначално неофициални, с държавните ръководители на САЩ и Великобритания. Тесните отношения с новия тогава възходящ хегемон в света, Съединените щати, формално се очертават с включването на страната в Доктрината „Труман” през 1947 г. и малко по-късно, през 1952 г. с присъединяването й към военния блок НАТО. През този период вече много отчетливо е изразен съглашателският, компрадорски характер на турския управляващ капитал, който в периода на блоковото противопоставяне до краха на Източния блок представлява неизменен и верен „преден пост” на Западния. Обвързването със САЩ от тогава насам се развива изцяло във военно-политическа посока. С малки колебания отношенията бележат постоянно възходяща градация и зависимост от хегемона в Западния блок. Подходът на нагаждане, приспособяване и зависимост от хегемона в системата на международните отношения поставя страната на изключително сложен кръстопът в периода на принудителното коренно преустройство на тази система при краха на Източния блок.

Поради своеобразието на историческото й развитие социално-икономическата база на турското капиталистическо общество се характеризира с особена аморфност и дълготрайна многосекторност, даваща основание да бъде разглеждано като общество в състояние на социална трансформация, като многосекторно общество, по-аморфно и нееднородно и с вътрешно многообразие несравнимо по-голямо отколкото в други, развити капиталистически или с едно бивше социалистическо, например, които като цяло са социално еднородни. Още от края на 50-те години турското обществено развитие е в продължителен процес на усилена и динамична трансформация, довела до засилване концентрацията на капитала и на производството в града и до активно навлизане и разпространение на капитала и на капитализма в селското стопанство. Заедно с това, без да се сформира масова средна класа от съвременен капиталистически тип като в развитите западни общества, в обществения организъм се образуват разнородни слабокохерентни средни градски и селски социални слоеве, разнородни по капиталистическия си начин на производство и сектор, с присъщата им културна и политическа надстройка. Това явление обуславя определена обществена аморфност. Възприетият и провеждан курс на дирижирано „отгоре” заличаване традиционните османотурски ценности за сметка на проевропейското модернизиране и формирането на коренно различни от традиционните цивилизационни ценности, продължителният кризисен социално-икономически процес на трансформация към по-висока степен на зрелост на обществените отношения, както и успоредният процес на административна и насилствена национално-етническа асимилация, водят до драматични социални и политически сътресения, цената, на които се изплаща от широките обществени слоеве.

В авторитарното турско общество веднага след Втората световна война, и като знак на атлантическата ориентация и „органично” присъединяване към Запада, дирижирано се въвежда многопартийният плурализъм и демокрацията от Западен тип, които не придобиват същностен характер и остават и до днес чисто външни и фасадни. И причината за това е имитираният Западен демократичен икономически ред, пътят за постигането на който не е логично следствие от традиционната турска икономическа същност и система. Липсата на органична и реална демокрация се отразява на социално-икономическия живот по посока на цялостното му централизиране и поставяне в зависимост от политическата власт.

Претенциите за “напреднала и развита демокрация” и за „мирно” регионално надмощие на „турската суперсила” сe дискредитират от много ниското демократично равнище на държавния механизъм и устройството на обществото. На практика реално разделение на властите не се осъществява, а се имитира демократичното им функциониране. Правовата система е почти напълно зависима от властта и няма стремеж към деполитизиране, а обратното. Политическите и човешките права също са в зависимост от волята на политическата власт в държавата. Многобройните политически престъпления не получават гласност, не се изваждат на бял свят, а се прикриват чрез съдебната система. Проблемите на националния въпрос, и на първо място тези на кюрдската национална общност, се „решават” преди всичко по силов път с оръжие или с политически сделки. Демокрацията има напълно фасадна същност, разделението на властите е чисто формално. Ясно се очертава домогване към диктаторски нацистки режим. Тези тенденции ескалират силно от 2013 г насам и особено през 2016-17 г.

Чрез установения процес на обществено демократизиране през 60-те години на 20-то столетие в тази като цяло все пак азиатска по характер страна икономическият прогрес значително се ускорява и тя се развива динамично. Ролята на държавата и държавния сектор в решаването на най-сериозните социално-икономически проблеми нараства, възприема се моделът на стопанско планиране като форма на развитие, реализира се програма за модернизиране и индустриализиране на селското стопанство, а в международните работи, преди всичко вследствие политиката на двуполюсното разведряване, е изоставена линията на „сляпо” следване външнополитическия курс на западните НАТО-вски държави, предприема се ориентиране към многовекторна външна политика и към икономическо и техническо сътрудничество с широк кръг извънблокови страни и специално с Балканските страни.

От началото на 80-те години консервативните монополистично-олигархични среди започват сериозно да преразглеждат господстващата до тогава концепция за „смесена икономика” и етатизъм – определящата роля на държавата и държавния сектор -, въвеждат режим на пазарна икономика в полза на най-едрия, вече монополистичен, капитал и пристъпват към нова стратегия на капиталистическо модернизиране. Амбициите на новата стратегия са Турция да се присъедини към ”новоиндустриализираните страни” с модерно обществено устройство и функции от Западен образец. Социално-икономическата криза на турската трансформация към по-развито капиталистическо общество, до тогава прилагало политика на „смесена икономика”, подпомагаща формирането на мощния частен сектор, прелива в нов етап на общественото развитие, характеризиращ се с широкото навлизане на либерализма, неоконсервативните правила на монетаризма и на свободния пазар. През 90-те години обаче приложението на тази стратегия търпи криза и обществото се оказва на концептуален кръстопът. В периода на срутването на Източния блок на превала между 80-90-те години и през първата половина на 90-те години на миналия век турската военноолигархична управляваща върхушка вече трескаво търси новото място и бъдещите позиции на страната в света и разработва стратегии за бъдните турски пътища на развитие. Тя вече има ясното разбиране за Турция като регионален силов център. А в края на 20-то и началото на 21-то столетие амбициите на турското държавно ръководство и управляващата капиталистическа върхушка са страната да се нареди сред 10-те най-развити страни в света и да претендира за глобална роля. Тези стремежи на турския държавен и стопански елит са основание за включване в глобалистките процеси и за неговата неолиберална ориентация.

Върху основата на все по-тясното сътрудничество и зависимо взаимодействие на турския военноолигархичен капитал с транснационалните корпорации и американския глобализъм след крайнодесния, проведен по замисъл на ЦРУ, преврат от 1980 г. правителствата на Тургут Йозал и на военната хунта внедряват на мястото на изпразнилата се от съдържание общонационална идеология, кемализма, „турско-ислямския синтез” – нова държавна идеология, своеобразен механичен „синтез” от американските неоконсервативни и неолиберални концепции, турския традиционен национализъм и „ислямските ценности”, който приема названието и може да бъде формулиран като турско-ислямско-натовски синтез. Дирижираното популяризиране и налагане на исляма от най-високи държавни позиции през 80-90-те години, а после, в новото столетие, осигурява чрез неотрадиционализма и неолиберализма възможността за американска намеса, за уеднаквяване и обединяване реакционните цели на американския неоколониален глобализъм и на турската ислямизираща се олигархия относно еволюцията на турския обществен процес посредством поставянето му под глобалистки контрол и солидарно приобщаване към неоколониалния процес. Удобното русло за външна експанзия на турската политика е съучастието в целите на т. нар. атлантическа солидарност и взаимодействието с американската държавна олигархия. На Балканите и в Близкия и Средния изток основният съдружник и подизпълнител поне от 90-те години на провежданата от глобалисткия „елит” политика на Новия световен ред (НСР) са Турция и нейната олигархия. По силата на това тяхно качество още в края на 80-те-90-те години турската армия извършва системни „трансгранични” действия и, нарушавайки всички правила на международното право, навлиза многократно и до днес на чужда държавна територия в съседните й страни в Близкия изток. По време на междуетническия конфликт и след формалното му урегулиране през 1995 г. в Босна и Херцеговина, в Югославската война на САЩ и НАТО в края на 90-те години, както и в създадената впоследствие държава Косово Турция има специални функции в съответствие със съвместните американо-турски цели. В България тези цели се реализират чрез противоконституционните турски етнически партии Движение за права и свободи и по-късно Народна партия „Свобода и достойнство” и Партия ДОСТ и провежданата от тях съвместно с останалите български партии на олигархията политика на неолиберален глобализъм в полза на САЩ и Турция.

Залогът за съхраняване на ориентира към развитие като регионален и глобален силов център и суперсила е поставен върху най-голямата неформална политическа сила, генералитета и елита на Турските въоръжени сили, още при сформирането им по дефиниция натоварени със специфичната политическа функция да опазват републиката и нейните кемалистки основи, които са формулирани при самото създаване на турската република – независимост, суверенитет, народовластие, републиканство, лаицизъм, етатизъм. Симбиотично съединени социално-икономически и политически, военно-олигархичните кръгове се стремят да предотвратят овладяването на цялата политическа власт от антиамериканските мюсюлмански сили на Партията на благоденствието, неприкрито фундаменталистка, стремяща се да преориентира страната към интегриране с богатите арабски емирства. В посока на пълно сближаване и припокриване интересите и целите на турската военно-олигархична с американската ционистка олигархия през 1998 г. със своеобразна „мека намеса” на армейския генералитет в политическия живот от власт е свалена и забранена коалиционната Партия на благоденствието и посредством сложни политически процеси чрез методите на социалното инженерство в страната успешно се осъществява друга глобалистка креатура на ЦРУ. Така през 2001 година „възниква” Партията на справедливостта и развитието /ПСР/, ислямистки проект, предназначен да утвърди идеята и практиката на турски ислям с нов „мек, модерен” образ в противовес на исляма на класическите близкоизточни ислямистки монархии в Саудитска Арабия и Персийския залив, където, с изключение на Иран, е разпространено сунитското течение с фундаменталисткия му салафитско-уахабитски вариант. Появила се в общественото пространство на крилете на широко прокламираните в посткомунистическия свят от глобалисткия Запад демократични ценности и на първо място правата на човека, личността и малцинствата, в условията на дирижирано налагания в насилствено деполитизираното турско общество ислямизъм, ПСР бързо получава популярност и, експлоатирайки религиозните чувства и недоволството на гражданите от социално-икономическата и политическа безпътица в страната, печели парламентарните избори през 2002 г. и създава еднопартийно правителство. В стопанската област най-усилният и важен процес в периода на управление на ПСР, отличаващ специфичния турски неолиберализъм, е мълниеносното монтиране с помощта на несметните саудитски и катарски финансови потоци на нова олигархична ислямистка прослойка върху основите на консервативния анадолски среден и по-дребен капитал, към която след известни колебания се присъединяват и монополистичните среди, формирани в по-предишни периоди. Благодарение на активизираната сред консервативните анадолски среди частна инициатива и стопанска дейност, а също и на получаваните безлихвени заеми и кредити от Саудитска Арабия и един от Иран, БВП продължава да нараства динамично, външният дълг е в разумни размери, а през втория мандат на ПСР във властта жизненото равнище на обширните градски средни слоеве относително се издига. На фона на големите световни и регионални балкански социално-икономически пертурбации това развитие създава представа за благоденствие и „турско икономическо чудо”. То е резултат от турската динамика, за която следва изрично да се подчертае, обаче, че не е поставена върху стабилни основи, в голяма степен зависими от външни ресурсни и финансови инвестиционни фактори. И тази особеност се проявява много ясно вече в началото на второто десетилетие на 21-ви век.

Претенциите през последните 15 – ина години за “напреднала, прогресивна демокрация” и „мирно” регионално надмощие на турската суперсила сe дискредитират и обезсилват от ниското равнище на развитие на държавния демократичен механизъм. Далеч още от преди епохата на Ердоган управляващата върхушка не е устремена към създаване масова съвременна средна класа. Чрез трансформиране със саудитските и катарски финанси повече от 25 години вече в епохата на турското реислямизиране, главно от средите на консервативната мюсюлманска средна анадолска буржоазия, тя създава доста мощна ислямистка олигархична групировка, към която се присъединяват и предишните по-стари монополистично-олигархични среди, не толкова пряко зависими от ислямистките капитали. Във връзка с развитието на ислямисткия капитал и обвързана с него и политически тясно с ислямистката ПСР се създава възходяща средна класа, за която ще е пресилено да се твърди, че е масова. Като цяло обаче управляващата върхушка ориентира стопанското развитие към задълбочаване в противопоставената социална структура – тънка олигархична прослойка и широки слоеве на другия полюс, ножицата на доходите, между които постоянно се разтваря все повече. Разделението на властите е илюзорно понятие. Правовата система е все по-зависима от управляващите и няма стремеж към деполитизиране, а обратното. Политическите и човешките права също са в зависимост от волята на политическото ръководство на държавата. Многобройните политически престъпления не се изваждат на бял свят, прикриват се чрез съда, а огромните проблеми с нетурската кюрдска национална общност се „решават” преди всичко по силов път с оръжие. Демокрацията има фасадна същност. Ясно се очертава домогване към диктаторски, фашистки режим. С невижданите дори за Турция до днес по мащабите си антидемократични и терористични мерки за потъпкване гражданските и човешки свободи във връзка с опита за преврат от 15 юли 2016 г., след който в страната е въведено перманентно извънредно положение, при което на 16 април 2017 г. ще бъде проведен референдумът за съдбоносните промени в конституцията, когато са задържани и съдени по непрозрачен начин над 100 хиляди души, а много десетки хиляди, главно опозиционно и свободомислещо настроена интелигенция, са уволнени от държавната администрация, от силовите и правораздавателните институции и структури, от университетите, Ердоган пожертва всичко – претенцията за демокрация, човешките права, за разделение на властите, подлага и международните връзки на страната си и оставя само  изгорена /кюрдска/ земя. Турция е осъдена да понесе огромни щети, а мнозина турци, изпаднали в момента в националистическо опиянение, ще ги усетят на гърба си едва тогава, когато след евентуалния резултат в полза на неограничената президентска система на управление Ердоган превърне държавната форма на управление в същинско източно сатрапство. Ислямизмът и личните амбиции на Ердоган вече две десетилетия рушат опорите на светската република в Турция.

В културнообразователната сфера властта дава категоричен превес на ислямско-турските и дори османските ценности. Такова държавно-обществено равнище не е в състояние по естествен път да приобщи толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни.

Широко налаганата неолибералистка и неоконсервтивна политика в полза на най-едрите ислямистки холдингови компании и на глобалните корпорации, години наред предизвиква силно нарастващо недоволство у образованата интелигентна, проевропейска кемалистка част от гражданите. Практиката на масова продажба на многобройни големи и някои основни огромни държавни предприятия и обекти, много често съвършено негласно, дори тайно, на чужди икономически сили и наднационални корпорации, поставя стопанството на страната под ипотека. А през

дългите десетилетия на Турската република основен стожер в „смесената икономика” на страната винаги е бил големият държавен сектор, който създава условия за нарастване мощта на частния. По някои сведения близо 60% от турското стопанство е под чужд контрол. Уикипедия изрежда 90 модерни търговски центрове в Истанбул, първият, от които е построен през 1993. Още тридесет и четири такива се очаква да отворят врати в близко бъдеще, когато Истанбул ще има два пъти повече молове от Лондон, където са 59. Важно е, че по-голямата част от проектите за търговски центрове в Истанбул са позиционирани най-вече в консервативните квартали и от тях се очаква да променят структурата на живота там. Според много експерти и наблюдатели именно тази смесица от консервативен начин на живот и капитализъм е нещото, което в най-голяма степен е променило Турция през последното десетилетие. В името на придобиване от олигарси на частна собственост все по-често се подлага на унищожаване природата – със строежа на многобройни водноелектрически централи върху плодородни земи на дребни стопани по Черноморието, чрез предприемане по неолибералисткия принцип мегаломански строителни проекти като успоредния на Босфора Истанбул-канал между Черно и Мраморно море, гигантско трето летище в Истанбул, превръщането в огромни частни търговски центрове с османско-ислямска архитектура на такива обекти като Парка „Гези”, прекрасната централна Гара „Хайдарпаша” от 19-ти век на азиатския бряг в Истанбул, изсичането на около 400 дървета в „Белградската гора”, обществена собственост, в североизточната част на европейската територия на Истанбул за построяване на правителствена резиденция, както и превръщането на държавния Музей на живите дървета „Ататюрк” в Ялова в подобен обект, използването държавното Горско стопанство „Ататюрк” в Анкара за строежа на ново посолство на САЩ, унищожаването на гори и паркове, обществена и общинска собственост, в кюрдската част на страната и др. под.

Въпреки шумния ПР за „много успешно развитие” на турската икономика, което от 1980 г. се изразява във високи, но неустойчиви, темпове на фона на снижаващите се все повече темпове на нарастване на БВП и икономиката като цяло в останалите европейски страни, стопанството на страната е белязано от ред показатели и процеси, които са признак на нестабилност, небалансирано развитие и нездравословно нарастване. Неустойчивото развитие и много резките колебания в нарастването на турската икономика са постоянни и датират поне от въвеждането на свободния неоконсервативен пазар от Тургут Йозал през 80-те години. В началото на своето управление ПСР получава няколко големи безлихвени заеми от Иран и от Саудитска Арабия, които са добре оползотворени и в социалната сфера. Но според анализи на сериозни икономисти „сивата” и нерегистрираната икономика достига до 50-60%, постоянно расте дефицитът в платежния баланс, обусловен не само от големия и нарастващ енергиен внос на фона на все по-несъответен износ, и тази картина се влошава. Не се осигуряват преки външни инвестиции, както и липсват вътрешни икономии. Делът на „косвените” данъци е 70%, тъй като ръстът се дължи на вътрешното търсене. Сиреч, прехвалената „финансова дисциплина” е резултат не от активна политика, а от данъчната система и качеството на ръста. А косвените данъци се плащат от гражданите с ниски доходи, които са мнозинството население. Стопанството се характеризира с регионализъм – източните и кюрдските области изостават от развития Запад на страната с около 70 години. За 2012 г. дългът на страната е 330 млрд. дол., а за деветте месеца на същата година БВП в текущи цени и 586, 296 млрд. дол. Преките инвестиции са малки – страната получава малък и намаляващ дял от преките инвестиции в света, по-малък от дела на световните преки инвестиции, което не е признак за окачествяване като стабилна икономика от страна на инвеститорите. Според Турския статистически институт динамиката на БВП е отрицателна за 2012 г. прогнозният ръст в твърди цени е коригиран от 6,5 на 5,6%, за 2013 г. и 2014 г. ръстът е 4%, а за първото полугодие на 2016 г. е 3%. Използват се някои заблуждаващи статистически прийоми. По отношение социалните права се прилагат мерки, ограничаващи правата на трудещите се като, например, проектът да се премахне заплащането „за прослужено време”, което турските граждани получават при пенсиониране, но и при смяна на работодателя, и се замени с частен фонд, създаван от вноски от работодателите. Намалява се работният ден, като се проектира почасово заплащане за „гъвкав труд”, „частично работно време”, „работа от у дома”, „работа на повикване”. Твърди се, че тези мерки щели да увеличат заетостта и да намалят нерегистрираната икономика, но, както лесно може да се заключи, те не могат да бъдат устойчиво и радикално решение на проблема и като цяло ще доведат до по-ниско заплащане на труда и до частична безработица.

През последните две години в социално-икономическия и вътрешнополитическия живот на страната протичат важни процеси, които са в състояние да окажат сериозно въздействие върху външната политика на страната и дори да придават опасна непредсказуемост на външнополитическата й дейност. Междувременно двете водещи рейтингови агенции Standard & Poor’s и Moody’s понижават оценката си за турския дълг под инвестиционната скала, до т. нар. от инвеститорите „junk” (боклук). В края на януари 2017 г. след Standard & Poor’s и международната рейтингова агенция Fitch понижи дългосрочния кредитен рейтинг на Турция в чужда валута от предишното „инвестиционно” равнище ВВВ- също до рекордно ниското равнище на „боклуците” ВВ+. Това повлиява отрицателно курса на турската лира, която преди това решение струва 3,868 тл за един долар, а след него един долар струва 3,88 тл. По-опасни са негативните тенденции в областта на брутния продукт. Според оценки на агенция Fitch средният ръст на турския ВБП за 2016-2018 г. няма да надхвърли 2,3%, за разлика от 7,1% за периода 2011-2015 г. През третото тримесечие на 2016 г. турската икономика падна с 1,80%, след близо десетилетие на безпрецедентен в историята на страната икономически възход. Прогнозите за четвъртото тримесечие са още по-лоши. През 2016 г. също така турската лира буквално се срина, губейки 17% от стойността си срещу долара. Експретите на агенция Fitch изказват мнение, че „измененията в политиката и във въпросите на сигурността подкопават икономиката и институционалната независимост” и правят извод, че „вероятно, значителните проблеми в областта на сигурността ще се запазят”. Турция поддържа устойчиви и тревожно големи дефицити по текущата си сметка. През 2016 г. има голямо нарастване на дефицита в платежния баланс – с 24,4%, но като процент от националния доход – 1,5-2%, – е доста по-малко от маастрихтския критерий – 3%. За 2017 г. намеренията са абсолютният обем на дефицита да достигне 46,9 млрд. тл. Но след финансовата криза през 2009 г. Турция разви нов тежък финансов проблем – външните задължения на турските банки нарастват тройно до 180 млрд. долара, докато активите остават на нива от около 50 млрд. долара.

Основната движеща сила на турската икономика е потреблението на домакинствата, което формира около 70% от брутния вътрешен продукт на страната. Реално приливът на бежанци от Сирия има положителен ефект при този икономически модел. Разходите на домакинствата са нараснали с близо 5% през 2016 г. Огромният брой имигранти създава икономически растеж сам по себе си.

Всички гореизброени фактори имат две ключови следствия с пряко въздействие върху сферата на турската национална сигурност – значително нарастване на външния дълг при едновременно понижаване на инвестиционната привлекателност. Устойчивият дефицит на текущите сметки в платежния баланс през 2016 г. надвиши 4% от турския ВБП, а краткосрочният външен дълг към края на ноември 2016 г. достига 100 млрд. дол., 84% от които са деноминирани в чужда валута. Тази сума е равна на златния валутен запас, който към края на ноември е намалял на 98 млрд. дол. При това, съгласно оценките на международни експерти, Турция е станала „крайно уязвима към изтичането на чуждестранния капитал”.

Глобалните процеси в търговско-икономическата и в политическата области носят на Турция сериозни опасности. Показател за тези опасности е фактът, че влиятелният седмичник Тhe Economist е включил Турция в списък на държави /наред с Китай, Мексико, ЮАР и Бразилия/, които могат да бъдат изложени на финансово-икономически загуби, в случай на изменение политическите и икономическите приоритети на новата администрация в САЩ.

В края на март 2017 г. националният статистически институт на Турция отчита ръст на БВП през последното тримесечие на миналата година с 3,5%. Това е значително по-голям ръст от предвижданията, но той е почти двойно по-малък спрямо същия период на 2015 година, когато нарастването е с 6,1%, макар да сочи за известно наваксване в отрицателната тенденция. След излизането на данните за БВП турската лира поскъпва с 0,60%, до 3,6314 USD/TRY срещу долара и с 0,54%, до 3,8807 EUR/TRY срещу еврото. Тези факти дават основание на някои среди да преценяват нарастването като голяма изненада и надежда за „светло бъдеще” на турската икономика, като твърдят, че „очакванията, че южната ни съседка е влязла в рецесия в края на миналата година” не са се сбъднали и че „на фона на ефективността на икономическата си политика, по всичко изглежда, че Ердоган ще успее”. https://vesti.bg/sviat/erdogan-pak-go-napravi-razbi-vsichki-prognozi-6067388 Такива прогнози и дали „Ердоган ще успее” изглеждат доста прибързани, повърхностни и не дотам реалистични. След опита за преврат и обявеното военно положение, когато президентът на практика пое контрола над държавата, с оглед предстоящия референдум, с който Ердоган цели с промени в турската конституция да узакони почти неограничената власт, получена след този опит за преврат, са предприети мерки за мобилизиране само на вътрешни стопански ресурси – поради липса на всякакви външни инвестиции. В резултат от тях през последното тримесечие на миналата година крайното търсене рязко е нараснало, въпреки несигурността и терора. Подкрепени от увеличените публични разходи, домакинствата купували всичко – от услуги до потребителски стоки. Относителното наваксване е постигнато с увеличение на бюджетния дефицит с близо 1%, според финансовия министър Наджи Агбал, който казва: ”Бяха въведени стимули за насърчаване заетостта и селскостопанското производство, както и данъчни облекчения за туристическата индустрия”. Главният икономист на „Одеабанк” (Odeabank), Шакир Туран, се надява на по-бърз растеж на потреблението през 2017 г., тъй като мерките на правителството за стимулиране на търсенето на домакинствата обикновено действали с известно закъснение. А вицепремиерът на Турция Мехмет Шимшек прогнозира, че ще „има умерено възстановяване на растежа през първото тримесечие. Възстановяването ще се ускори от средата на второто тримесечие”. Така или иначе, оптимистичните прогнози за стопанството изглеждат повече като пресилени. Предприетите финансови мерки трудно могат да осигурят устойчиво стабилизиране и нарастване без външни инвестиции и без възстановяването на стигналите до бедствено положение сектори като туризма, например. Още повече, турски изследователи предвиждат „ в периода след референдума , вероятно започвайки от месец май, много голяма икономическа криза”, а също „държавен срив, който Ердоган няма да може да управлява и който няма и да може да бъде управляван, така че държавата да бъде задържана съвместно чрез някакъв механизъм”. http://rojevakurdistan.org/m-husedin/24524-surece-dair-notlar.

И всичко това е доста вероятно да се развие по този начин, освен ако глобални фактори не предприемат стъпки за финансови инжекции във формата на инвестиции, за каквито има известни проекти – многонационалната /в повече от 70 страни/ инвестиционна компания National Standard Finance, с фонд от 2 трилиона дол., се кани в следващите 4 години неолибералистки да инвестира 20 млрд. дол. в сектори като финансови услуги, инфраструктура, енергетика, недвижими имоти, земеделие. Тъй като „стабилността на Турция е важна за световната икономика“. http://www.sabah.com.tr/ekonomi/2017/01/12/turkiyeye-20-milyar-dolar-geliyor.

Периодът на втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам, когато и за външен министър е назначен дотогавашният съветник по външната политика и международните въпроси на премиера Ердоган – професорът по международно право Ахмет Давутоглу – се лансира за пореден път за обществено обсъждане и консумация „нова” „демократична”, „кюрдска инициатива” за решаване на декларативно признатото наличие на основния вътрешен парлив от много десетилетия кюрдски въпрос, каквото всички предишни правителства от Тургут Йозал насам частично и временно боязливо признават, но на практика отричат, т.е., следват крайно непоследователна линия. Едва година след обявяването на „демократичната кюрдска инициатива” е демонстрирана абсолютна неохота и неспособност за конструктивни демократични стъпки в тази посока и в условията на разширяване на наложени от външната среда, главно ЕС, но преди всичко от Конгреса на САЩ, действия по въпроса за правата на личността и малцинствата периодически подеманата инициатива неминуемо закономерно се обръща в своята противоположност като наново приема съвършено силов и военен подход за „решаването” на националния въпрос по посока интересите на олигархичната държава. В края на 2012 г. чрез сделка, постигната тайно между диктаторски управляващия премиер Ердоган и излежаващия доживотна присъда вожд на обявената за терористична кюрдска партизанска армия ПКК А. Йоджалан решаването на кюрдския въпрос чрез „мирен процес” отново е поставено на дневен ред. А „мирният процес” е станал въжделение на всички турци и кюрди, но те не виждат по един и същи начин неговите последици. Крайната формална противоречивост и отрицателните последствия за турската държава, заплахите за националното и териториалното й единство, които носи присъединяването към глобалистките процеси и инициативите за НСР на управляващия елит, резултират в още по-голямо задълбочаване на сериозните национално-етнични противоречия и нарастваща заплаха за „националната неделимост”.

Ислямистката върхушка и Ердоган използват демократичните изборни инструменти, за да успеят през 2014 и 2015 г. да запазят и дори да затвърдят позициите си в държавното управление, все повече съсредоточаващо се в президентската институция и фигурата на президента Ердоган. Президентът Ердоган предприема все повече политически и административни действия за подготовка условията за затвърждаване авторитарната си власт и промяна на конституционния ред с цел преминаване към еднолично управление. Тенденцията се задълбочава след кървавото смазване на мащабните протести за Парка „Гези”, за първи път осезателно издаващи и дистанционно управлявана и насочвана външна глобалистка цел за прокси дестабилизиране и поляризиране на обществото и разклащане позициите на управлението му. Но въпреки масовата смърт, въпреки толкова гнет и незачитане на закона и правото, ислямистката партия ПСР продължава своята насочена към тоталитаризъм власт, подпряна на вечно услужливата патерица на крайно радикалната шовинистична дясна Партия на националистическото движение /ПНД/, партията на „сивите вълци”, която има пантюркистка идеология, но непосредственият стремеж, на която е да предотврати разрастващото се легитимно влияние на прокюрдската Партия на демократичните народи. С нея обаче ислямистите имат, от друга страна, идеологически различия. Вече дори някои турски либерали, защищавали визията на Ердоган за „по-демократична и по-ислямска“ Турция, започват да изказват опасения. Масовите арести на разследващи журналисти под претекст на заговор за преврат с начало през 2011 загатват за тези тенденции в правителството на Ердоган. При бруталната полицейска реакция срещу протестите от 2013 дори либералите вече смятат, че най-лошите им страхове са се сбъднали. Точно през този бурен период правителството започва много често да употребява формулата „Нова Турция“.

Опитите от различните „цветни/шарени революции” за дестабилизиране на държавите сочи, че за техния успех има един задължителен фактор – държавна власт, деморализирана и готова предателски да играе в полза на чуждия натиск. Ако властта демонстрира готовност на всяка цена да защити суверенитета и гражданите си, външно инспирираните „революции” или „майдани” обикновено завършват с провал. Турският президент Ердоган е пример на усвоилия точно тази истина лидер, който се заема с всички сили, единствено за собствени егоистични и за целите олигархичната върхушка, под маската на твърда защита на националния турски суверенитет, но в името на съхраняването ислямисткия деспотичен политически режим, да употреби вътрешните обществени сили, отхвърлящи и отразяващи външния натиск, изразяван чрез опити за „цветна/шарена революция”, чрез тероризма на ИДИЛ или чрез опити за военен преврат в страната му. През цялата 2015 и 2016 г. това е част от основната дейност на все по-самоизолиращия се политически елит начело с Ердоган. Тези точно цели се отразяват в лансираното от него още през юли 2014-та, две години преди опита за преврат от 15 юли 2016 г., определение и самолюбив стремеж за изфабрикуване манипулативния символ „Нова Турция” – паралелна реалност, виртуален проект на някакъв неоосманистки халифат, който той декларативно се мъчи да противопостави като „добър пример за напреднала демокрация” на някаква предишна Турция. SETA е един от неоконсервативните турски мозъчни тръстове с главна квартира в квартала Чанкая, Анкара, където чест посетител е теоретикът на неоосманизма и бивш премиер проф. Давутоглу и който издава англоезичното списание Insight Turkey. Това е един от центровете, в които се създава теорията за “Нова Турция”. На 11 юли 2014 година, месец преди първите в историята на Турция всеобщи избори за президент, тогавашният премиер-министър Реджеп Тайип Ердоган представя визията си за бъдещето на страната, която е управлявал в продължение вече на дванадесет години дотогава. „Старата Турция е зад гърба ни и вратите ѝ са вече затворени“, казва той. Ердоган стои пред масивен плакат, на който е изписано „По пътя към Нова Турция“. В речта му изразът „Нова Турция“ е споменат десетки пъти. Спомената е и нейната „противоположност”. „Старата Турция беше управлявана чрез терор“, твърди Ердоган, докато изрежда ключовите пунктове на визията си. Под ръководството на неговата всъщност ислямистка Партия на справедливостта и развитието (AKP), „Нова Турция” се предвиждало да постигне социално благоденствие, още по-мощна икономика, политическа стабилност, напреднала демокрация и прозрачност. „Нова Турция” ще постигне всичко това сама, щом само се пробуди за живот”, казва той. Според проекта на Ердоган това трябва да се случи някъде около 2023, на стотната годишнина от създаването на Турската република, а работата на Ердоган била да осигури нищо да не попречи на раждането ѝ. В схващането на политическия анализатор Доган Ескинат „Нова Турция е, както утопия, така и пътна карта за страната. Тя отразява представата, че турското общество е вътрешно неравно по отношение на достъпа до шансове за успех. Нова Турция обещава да даде власт на масите, които са били обезправени при стария истеблишмънт“. Ескинат смята, че „Нова Турция” ще се появява тепърва – „Нова Турция е нашето съответствие на Американската мечта”, казва той, а така говорят също и младите заселници от България. Неоконсервативни неоосманистки идеолози като Фуат Кейман, например, наричат много внимателно тази Турция „пост-секуларно общество, където религията е по-видима, активна и утвърдена”, там, където „национализмът е бил свързваща сила на стария турски елит, днес на предно място излиза политиката на идентичността” /цит. По Insight Turkey „Партията АК: Доминиращата партия, Нова Турция и поляризацията“/. За новата консервативна средна класа, създадена с ислямистките инструменти и главно със саудитски и катарски финанси от 80-те години насам, „Нова Турция” е демократична и удобна страна. „Но за бедните слоеве в социално противопоставеното общество, както и за всички потиснати общности, тази мажоритарна демокрация се превръща в кошмар. Кюрдите са доказателство, че Турция на Ердоган трябва да бъде напълно демократизирана, за да се създаде нещо истински ново“.

Референдумът от 16 април 2017 г. за коренна промяна на конституцията е най-важната политическа стъпка точно по пътя към тази „Нова Турция”. Той е проведен в антидемократични условия на невиждан дори за турските условия до сега държавен терор и гражданска война в кюрдската част на страната. След опита за преврат от 15 юли 2016 г. са уволнени от работа над 150 хил. души – от силовите ведомства /армия, полиция, жандармерия/, от съдебната система, от университетските среди, средите на интелектуалния труд като публицисти, журналисти, писатели, хора на изкуството. Няколко хиляди, повечето от които кюрдски активисти и депутати-кюрди и някои арменци от прокюрдската Партия на демократичните народи, са подведени под съдебна отговорност за „терористична дейност” и връзки с обявената също за терористична мрежа на „предателя” Фетуллах Гюлен. Чрез „законно” спечеления референдум Ердоган осигурява за турския президент статут на самодържец полу-султан, а лично за себе си – сигурно оставане на президентския пост до 2029 г., период, точно когато трябва да се демонстрират „постиженията на Нова Турция”, проектирана от неоосманистите-ислямисти на ПСР.

„Нова” неоконсервативна Турция отново обаче не предвижда мирно и цивилизовано решение на нетърпящия отлагане кюрдски въпрос в страната, който все повече е подлаган на интернационализиране и чрез който най-пълно се разкрива започналата през втория мандат на ПСР ерозия на ислямистката власт. Почти столетие изострян и повече от четирийсет години „решаван” по административен, силов и насилствен кървав път от турската власт, кюрдският въпрос нарастващо придобива нови измерения и все повече става международен прицел, развитието му им вече глобалистка логика, стойност и значение, все повече от края на 70-те години насам. Една от функциите и характеристиките му вече е инструментализиране за оказване натиск и въздействие върху Турция от страна на глобални външни фактори, в това число и от страна на атлантическите съюзници и от ЕС за постигане на регионални и дори глобални геостратегически и геополитически цели. Този натиск и въздействие имат двояка цел – стимулиране кюрдската национална борба по линията на вездесъщите демократични права на личността и малцинствата, от една страна, и от друга, дестабилизиране на държавата с оглед задържането й под контрола на споменатите сили. През юли 2015 г. крехкото повторно примирие между турската държава и Кюрдската работническа партия /известна като ПКК и обявена в Турция и в други страни в света за терористична/ приключва и след двугодишен относителен мир турският югоизток и районът на Диарбекир стават сцена на въоръжени сблъсъци, в които загиват нови 2 360 души, 368 от които мирни невъоръжени хора. Въвежда се извънредно полицейско положение и забрана за излизане от дома, преди обявяването, на което е известно евакуирането, по данни на Министерството на здравеопазването, само до февруари 2016 г. на 355 хил. души от трите града Нусайбин, Шърнак и Юксекова.

/yerinden edilen ve mülksüzleştirilenler – Amnesty International s. 8-9https://www.amnesty.org/…/EUR4452132016TURKISH.PDFYERİNDEN EDİLEN VE MÜLKSÜZLEŞTİRİLENLER SUR SAKİNLERİNİN EVLERİNE DÖNME HAKKI Uluslararası Af Örgütü 3 21 Bkz: T24, Güneydoğu’daki operasyonlar yüzünden 355 bin kişi göç etti, 28 Şubat 2016, http://t24.com.tr/haber/guneydogudaki-operasyonlar-yuzunden-355-bin-kisi-goc-etti,329927/.

Линията на подем и напредък в кюрдския процес в Турция от началото на 2015-та и през 2016-та, подтикната и от въоръжената кюрдска съпротива и успехите на кюрдските демократични сили в борбата срещу ИДИЛ в съседните на Турция страни, обуславя обявяване в десетина града в средата на 2016 г. на гражданско самоуправление, което предизвиква обсадата им от големи армейски части. Всичко това има за последствие незапомнен до сега сблъсък на армията и полицията с гражданското население, размерите, на който могат да бъдат окачествени само като продължаваща с прекъсвания от 80-те години мащабна гражданска война, отнела 45 хил. живота в периода 1984-2011 г. и не заглъхнала, напротив, запазваща интензивност и до днес. В нея турските граждани от кюрдското национално малцинство понасят много огромни загуби и дават многобройни жертви /предполага се, че общо броят на изселените и напуснали поради тези събития домовете си за периода юли 2015-декември 2016 г. хора надхвърля половин милион души, според цитиран от „Индипендънт“ (The Independent) доклад на ООН. А около десет града в Северен Кюрдистан, кюрдската част на Турция /Джизре, Силопи, Шърнак, Нусайбин, Юксекова, Диарбекир, Идил и др./, са в огромна степен разрушени и сравнени със земята. ООН обвинява Турция за сериозни нарушения на човешките права в кюрдската част на страната. За по-малко от 18 месеца властите са избили над 2000 души. В периода след юли 2015 г., следователите на ООН са документирали хиляди убийства, безследно изчезнали, изтезания, както и други нарушения на човешките права. Генералният секретар на ООН за правата на човека Зейд Раад Ал Хюсеин критикува турското правителство, заявявайки, че е „особено загрижен от информацията, че няма проведени разследвания“ за насилието над цивилни граждани. Докладът се базира на свидетелски показания, документи и сателитни изображения, тъй като турското правителство отказва да предостави достъп на разследващите до районите на насилието.

Именно периодът от 2014 г. насам, в който се обявява формулата „Нова Турция”, е време на нарастващо и усилено вътрешно дестабилизиране и разстройство на режима на управляващата ПСР и на държавния механизъм чрез десетки следващи един след друг терористични актове и други подривни действия, в които освен партизанските сили на използващата терора като форма и средство на борба срещу терористичната турска държава нелегална кюрдска ПКК, повече или по-малко отчетливо прозират външните сили на НСР, заинтересувани и дори замисляли и предначертали преди време турската дестабилизация. За Турция започна истински «стратегически кошмар» — градовете й са нападани от терористи, по границите й е неспокойно, а съюзниците явно игнорират нейните молби, пише тогава „Вашингтон поуст” през 2016 г.. Преди четири години Турция се подготвяше да бъде един от основните победители в арабската пролет, САЩ я даваха за пример, а в региона гледаха  на нея като на един от лидерите. Всичко се промени след провала на арабските протести /”арабската пролет”-Е.-Б. Сл./, а ходът на сирийската война промени дори геополитическия ландшафт. Изданието поставя ударение на това как Русия разширява присъствието си около турските граници — в Сирия и в Армения, терористите, връщащи се от Сирия, сеят страх сред турските граждани, икономиката се намира в депресия, а вътре в страната върви битка с кюрдите. «Турция се сблъска с многопластова катастрофа. Това е страна, която често имаше проблеми в миналото, но мащабите на случващото се днес превишават способностите на Турция да се справи/курсивът мой — Е.-Б.Сл./», изданието цитира Гьокхан Баджък, професор по международни отношения в закрития вече като „проводник на външно чуждо влияние” през 2016 г. Университет „Ипек” (Анкара) на неоконсервативната фондация Коза-Ипек.

Наред с трагедията на мирното кюрдско население и гражданската война в Източна Турция-Северен Кюрдистан, кулминацията в започналата преди години турска дестабилизация е „загадъчният” неуспешен опит за държавен преврат от 15 юли 2016 г. Убедителни са мненията, че е подготвен по класическата матрица на „цветните/шарените революции”, преврати и пучове, сценариите, за които се чертаят в Белия дом и се провеждат в действие от специалните служби, в случая конкретно от ЦРУ, чрез структури, мимикриращи като местни общности и общества. Вашингтон престава да гледа на Реджеп Ердоган като на сигурен партньор още от 2013 г. Турция си остава членка на НАТО, военната организация, от която нито един неин член не е успял в историята й да се отскубне, но президентът на страната, в личен план, става противник на Вашингтон. Затова и ЦРУ провежда серия операции, насочени не срещу Турция, а лично срещу Ердоган. След проведените парламентарни избори през 2014 г. през май-юни 2013 г. са окуражени и подкрепени от финансирани отвън НПО-та демонстрациите за Парка “Гези”. По време на парламентарните избори през юни 2015 г. ЦРУ финансира Демократичната партия на народите (HDP) – прокюрдска партия на националните малцинства, и внедрява в нея свои агенти, за да отслаби властта на действащия президент. По време на изборите от ноември 2015 г. ЦРУ прилага същата тактика, каквато и турската власт – от политически натиск преминава към абсолютно секретни операции. Организира четири опита за физическо отстраняване на турския президент, при което последният атентат, от юли 2016 г., подтиква кемалистите от армията да се опитат да направят държавен преврат. Той е неуспешен, защото не е подготвен предварително. Структурите, мимикриращи като местни общности и общества, са либерални и консервативни ислямистки, т.нар. гюленисти, събрани главно в две обширни мрежови структури – ислямисткото обществено движение „Хизмет /служба, служене на обществото-тур.-Е.-Б.Сл./”, членове, на което са многобройни служители от висшите етажи на администрацията и дори висши военни, и неговото религиозно допълнение, орденът на нурсистите „Нурджулар”, създаден от популярния от времето на Ататюрк и негов враг ислямски проповедник-кюрд Саид-и Нурси, на един клон, от който начело от 1970 г. е проповедникът Фетуллах Гюлен. Неговото ислямско братство се превръща във втората по мощност в страната общност след по-старата фундаменталистко-националистическата „Национален възглед-Милли Гьорюш”. Модерният турски проповедник и политически деец в сянка Фетхуллах Гюлен, приближен на турските ислямистки неоконсерватори и въведен и използван за първи път в политическите среди и процеси от бившия президент Тургут Йозал още в началото на 90-те години, е известен през 60-те години борец против комунизма в организираните антикомунистически структури, успешно синтезирал османизма, турския пантюркистки национализъм с ислямизма, един от главните основоположници на ислямския фундаментализъм в Турция и имащ в свое разпореждане капитал от 50 млрд. дол. документиран агент на ЦРУ, който установява връзки с всички почти глави на монотеистичните вероизповедания в света, е обвиняван като основен организатор на преврата от 15 юли 2016 г.

Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” удивително добре се съгласува и удобно допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел от страна на последната да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Активната „световна” роля на „модерния мек” ислям на най-новото поколение турска ислямистка олигархия, към което за десет години се присъединяват и всички по-големи олигархични кръгове от предишни периоди, се демонстрира много ясно и настойчиво във верижната „арабска пролет” в света от края на 2010 г. насам, в която му е отредена уникална роля. „Модерният мек” ислям на турската ислямистка ПСР е лансиран като алтернатива на авторитарните режими в северноафриканските и други арабски страни в Близкия изток, в които за изключително кратко време последователно се разразяват еднотипни бунтове и „революции”, призоваващи към демокрация. На вълната на тези обществени пертурбации популярността в посочените страни на председателя на партията и премиер на страната Р. Т. Ердоган като създател и носител на „ислямската демокрация” се увеличава неимоверно много. Междувременно косвената и пряка американска и на отделни страни от НАТО намеса там носи разруха, смърт и хаос – обществено състояние, много целесъобразно за установяване контрол върху процесите и ресурсите от страна на глобалните играчи и сили. Всичко това се вписва в контурите на проекта на американския финансов капитал за „Големия близък изток(ГБлИ)”, прокламираната цел, на който е бързо изграждане по правилата на неолиберализма на нововъзникващ пазар на територия с големи местни запаси и източници и евтина работна ръка, един от проектите на неолиберализма за излизане от глобалната криза, увеличаване печалбите и осигуряване динамика в ръста на брутния вътрешен продукт на САЩ, както и елиминиране пазара и значението на Европейския съюз. Чрез проекта ГБлИ Турция и турският „модерен” политически ислям активно се включват в осъществяване целите за печелившо преодоляване от страна на глобалния капитал на деструктивните за него последици в неолибералния глобален пазар, които са явен признак за хроничната криза на системата и демонстрация на неизбежния й завършек.

Неприкрито реваншисткият имперски и първоначално непоколебимо проамерикански глобалистки курс във външната политика на Турция е манифестиран открито и безапелационно през втория мандат на правителството на ПСР, от 2009 г. насам. Неговата амбиция и цел са хегемонистичната и агресивна експанзия на турския капитал, подмяната на цивилизационно-културната същност и налагане в страните от прилежащите региони, най-вече на Балканите, на турско-ислямска цивилизация с оглед създаване на мюсюлмански анклави като начало, а впоследствие – пълна експанзия и окупиране. Този курс е формулиран почти веднага след назначаването през 2009 г. за външен министър на Ахмет Давутоглу. Той огласява имперската доктрина на „неоосманизма”, която „обосновава” възможностите и “правото” на Турция като „център на модернизирането, мощта и развитието” да „заличи новите конфликтни огнища на Балканите”, породени според доктрината от „геополитическия и геокултурен вакуум вследствие заличената от международноправна гледна точка Османска империя” и да постави под свой контрол населението и териториите на бившите османски владения, днес прилежащи на Турция суверенни държави на Балканите и в Близкия изток, намирали се повече или по-малко продължително време под османска власт. С постоянно нарастващи претенции за първостепенна регионална сила и все повече отправяща поглед към първите позиции на военно-икономическия глобализъм, в днешната епоха Турция увеличава всестранния агресивен натиск, все повече и повече чрез ислямисткия неоосманизъм за реставриране на Османската империя, а в перспектива – за изграждане на глобален турски халифат, поставен върху национал-ислямистки основи. Рационализирането на вътрешно противоречивата идеологическа формула на „неоосманизма” доста дълго време удобно се съгласува и допълва неолибералния глобализъм на най-последното поколение американски капитал – финансовата олигархия – с цел да изпълнява важна функция в осъществяване целите на последната в ислямския и останалия свят.

Неоосманизмът е вписана в глобализма ислямистка идеология, построена върху турския манталитет, начин на мислене и светоглед, която извежда легитимността за хиперактивните си експанзионистични действия от „присъщото на Турция османско наследство”, което тя била „призвана” културно и политически да обнови в съвременните условия, като действа с модерни политически, икономически, ако потрябва, с военни и всички други разполагаеми средства и се възползва от благоприятните условия, предоставяни ѝ от дадена регионална и по-широка международна конюнктура. Става дума за прагматичен съвременен проект, с органични идейни и емоционални корени в манталитетната почва на имперската османска носталгия, която у средния турчин е дълбоко изразена и силна. Следните думи на автора на „Стратегическата дълб/оч/ина” Давутоглу неоспоримо сочат какво е средоточието, на което като на фактор се осланят и крепят претенциите и целите на тази политика конкретно на Балканите и в България: „Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава, са фундаментът на политическото влияние на Турция на Балканите… На Балканите днес Турция разполага с големи възможности, обусловени от историческото наслояване в рамките на османското наследство… А турските и мюсюлманските малцинства в България, Гърция, Македония, Санджак, Косово и Румъния са важен елемент на балканската политика на Турция.

Двете първостепенни цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект са стабилизирането и укрепването на Босна и Албания и създаването на международноправни основания за разтваряне на чадър на сигурност над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва постоянно да следва целта за получаване гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Респектиращ пример в съвременния период, Кипърската военна операция придоби легитимност в такава юридическа рамка.

Турция е в състояние да получи това право само и единствено, ако провежда активна балканска политика, съобразена с културните и историческите фактори…

За да избегне нова балканска катастрофа, подобна на тази в началото на века, и за да не се изправи сама пред нов Балкански съюз, Турция е принудена да се стреми към активна политика, обвързана със съдбата на останалите от Османската държава мюсюлмански общности, и ефективно да използва разпределението на силите в региона и факторите извън него…

Трябва да се положат усилия линията на сигурност, създадена в Източна Тракия по време на Студената война, да бъде изместена на запад чрез многостранни и двустранни споразумения на балканско равнище в областта на сигурността. В този смисъл в региона и извън него е неизбежно разтварянето защитни чадъри, които да неутрализират руския фактор, и най-вече да се изготви рамков план за гарантиране вътрешната стабилност и териториална цялост на Албания, Босна и Македония.”

В тези външнополитически постановки, получили гласност и обнародвани едновременно с основаването още на ПСР през 2001 г., напълно ясно са обявени всички открити балкански реваншистки претенции на ислямистките управляващи кръгове. Претенции, в които заедно с останалото са заложени и част от мотивите, произвеждащи автономните от хегемона САЩ стратегически намерения и стремежи, проявявани и налични частично и „неочаквано” при специални случаи, особено от 70-те години насам. В България плът и кръв те получават от началото на 90-те години с поднесена от местната компрадорска колониална власт картбланш за безпрепятствено настаняване на користните турски политически и икономически интереси в българското общество, не без съдействието и на Турция целенасочено обезкървявано разорявано и лишавано от жизнени сили. Тези претенции са нееднократно изразени от турския президент Ердоган, който в не едно свое изказване през последните години огласява небивало нарастващи и дръзки домогвания и искания за „братство” между балканските мюсюлмани под турското знаме и за обединение под същото това знаме на знакови балкански земи и населени места на автохтонните народи с останало в наследство от Османската империя потурчено и/или ислямизирано население, върху което турската политика с все сили и възможности се стреми да формулира юридическо малцинство, удобно за експлоатиране в постигането на нейните гореописани цели чрез международното право. Почти васалното и национално безотговорно поведение на българската държава през всичките години след кардиналната промяна през 1989 г. крайно агресивните цели на ислямисткия неоосманизъм у нас се реализират безпрепятствено. Турските план-прогами за ескалиращо обсебване на българската национална държава и на българската нация се осъществяват най-демонстративно с постоянна безцеремонна намеса в развитието на европейска България, член на ЕС. България е използвана и като трамплин за посегателство към Централна и Западна Европа. Мюсюлманите и тюркоезичните хора в България стават обект на нечуван натиск от страна на тази чужда държава за политическото им самоопределение. Върху тях се действа с всички възможни средства – религиозни, икономически, културни, етнически и се обсебват техните семейни, роднински и лични връзки, както и се поставят в зависимо стопанско положение от тази чужда държава. А България се оказва неспособна да отстоява националния си суверенитет и националната си цялостност.

В преследване близкоизточните си неоосманистки стремежи и за постигане по-далечната цел – подготвяне терена за лелеяния турски халифат и изграждане образа на световна суперсила – турската ислямистка олигархия и нейният елит връхлитат в сирийската авантюра като подизпълнител все пак на глобалния хегемон САЩ. Автономните външнополитически стремежи и цели на ислямистката турска олигархична върхушка, проявили се за първи път още при американското нахлуване в Ирак в 2001 г., когато след съгласие за присъединяване към американската агресия правителството на ПСР се отмята в името на държавния интерес, ярко се проявяват в трагично приключилото през 2011 г. в Сирийската агресия активно мероприятие „арабска пролет”, през която в уникалната роля на подизпълнител на САЩ в Близкия изток, неоосманистка Турция е лансирана като алтернатива на авторитарните режими в региона. А преследва всъщност преди всичко целта максимално да разшири и разпростре популярността и влиянието на своя, „турският модерен мек ислям”. Израз и един от първите ярки демонстрации и признак на автономистката функция на неоосманисткия ислямизъм е агресивното обвинение на претендиращия, че закриля „своите братя мюсюлмани” в Газа Ердоган, отправено в Давос в 2009 г. към израелския президент Шимон Перес за убийството на палестински деца. Месеци по-късно последва авантюрата с „Мави Мармара”, когато отношенията се обтягат до край и дори смелото извинение на премиера Бенямин Нетаняху три години след това не успява нищо да промени. „Терористичната държава Израел надмина Хитлер във варварството чрез своите атаки по Газа”, заявява Ердоган по време на поредната война в ивицата през лятото на 2014 г.

Турция извършва много усилени подривни действия, съдейства и с всички финансови и материални сили сътрудничи с, дори финансира, диверсионните терористични антисирийски армии и групировки и на т.нар. Ислямска държава и следва крайно опасна и авантюристична външнополитическа линия на поведение. Р. Т. Ердоган обявява за „враг” президента на Сирия Асад, а само година преди това го нарича „брат”, летува заедно със семейството му и организира заедно с него „съвместни министерски съвети”, каквито прочее организира и с българския министър-председател Борисов през 2012 г. Заедно с Катар, Саудитска Арабия, САЩ и Франция управляващата турска върхушка с всички налични средства съдейства за разгрома на Сирия и представлява основния център, въоръжаващ антисирийските терористични сили на най-крайните организации на политическия ислям начело с Ал Кайда и Ал Нусра. Крайно опасната й авантюристична външнополитическа линия е с тенденция да пренебрегва и дори да отрича международното право – президентът Ердоган през 2016 г. на два пъти оспорва границите на страната, очертани с основополагащия за Турската република Лозански договор 1923 г., определен от него като „текст, който не е свещен”, и се противопоставя на установената след ВСвВ система на международните отношения. Опитва се да се позовава на „историческата несправедливост”, в резултат на която „Турция не е успяла да защити историческите си граници”. В по-ранно изказване на същата тема той сочи, че някои историци включвали в тях Кипър, Алепо, Мосул, Ербил, Киркук, Батуми, Солун, Кърджали, Варна и егейските острови, които днес са части от суверенни съседни държави.

Обусловеното от сложен и вътрешно противоречив комплекс глобалистки интереси на Новия световен ред /НСР/ и автономистки неоосманистки интереси поведение на турския премиер и впоследствие президент и на управляващата ПСР във външнополитически план е ескалиращо противоречиво, трудно предсказуемо, крайно предизвикателно и едновременно с това лавиращо, служещо си с ловко извъртане и „многовариантност”. Правителството инструментализира т.нар. бежански проблем, осигурява лагери за милиони мними, сред които повечето терористи от ИДИЛ, и действителни бежанци, чрез активни логистични действия обезпечава американските подразделения на НАТО с бази, основната, от които голямата военновъздушна „Инджирлик”, и възможности за обучаване терористичните сили, навлизащи през турско-сирийската граница по създаден от турските власти коридор, многократно по протежението на границата възникват опасни военни инциденти и кризи по повод свалени самолети на ТВС, със стрелба по мирното население и с голям кървав самоубийствен атентат с три коли-бомби през пролетта на 2013 г. в гр. Рейханлъ, Хатай, близо до сирийската граница, в който загиват над 50 души, а ранените, сред които и получили много тежки рани, са повече от 100 души, правителството на ПСР се въвлича изключително активно във войната против Сирия, а гражданското напрежение нараства неимоверно много. А израелският министър на войната Моше Ялон официално обвинява през 2016 г. Турция в нелегална търговия с петрол с ИДИЛ – след среща с гръцкия си колега Панос Каменос той казва „Както знаете, ДАЕШ се радва на турски пари от петрол от много, много дълъг период.” А още през декември 2015 г. Русия официално обвинява турския президент Реджеп Тайип Ердоган и членове на неговото семейство в пряко замесване в нелегални доставки на петрол от петролните кладенци в Сирия, контролирани от ИДИЛ. От руското военно министерство заявяват, че Турция е основният потребител на петрола на ДАЕШ. Иран също обявява, че притежава снимкови и видео доказателства, които показват, че ДАЕШ продава контрабанден петрол в Турция.

През м.юни 2013 г. в проведен с президента Обама телефонен разговор Ердоган внезапно заявява, че закрива коридора за снабдяване на „въстаниците” от Свободната сирийска армия (ССА) с оръжие от САЩ и НАТО и за прехвърляне на терористите през турско-сирийската граница, с което нанася удар по решението на САЩ да модернизират въоръжението на бандитските групи в Сирия. Решението си Ердоган оправдава със „страх от възмездие от страна на Русия”. Първата сериозна проява обаче на противоречивото и „многовариантно” манкиращо поведение на Ердоган, следствие и от неспособност за измъкване от задънената улица на автономните турски цели, е по-ранна. Това е подходът в Иракската война 2001 г, когато в съответствие с натиска от страна на Джордж Буш-младши и държавното ръководство на САЩ, той в разстояние на четири месеца коренно променя отношението си към въпроса за турско военно навлизане и с всички сили се мъчи да убеди своята партия, че страната има полза от участие в агресията. След като дълго време уверява американските съюзници, че Турция ще вземе участие с армията си във военното „установяване на демокрация” в Ирак, неспособен да надмогне хазартния подход във външната политика, Ердоган в последния момент внезапно се отмята и отказва самостоятелно турско иницииране агресията против съседната страна.

След като президентът Обама престава да залага на провалилата се опозиция и на ССА, а въоръженото нападение в Сирия и глобалният конфликт са предотвратени чрез умелата и ловка политика на Русия, през м. август 2013 г. Ердоган, тогава премиер, и турското ръководство изпадат в почти пълна външнополитическа изолация. Тя се усилва и вследствие категоричната и безрезервна подкрепа, която турският режим оказва на свалените от власт в Египет „Мюсюлмански братя” и на правителството на Морси, и вследствие твърдата враждебност спрямо силовото египетско правителство на военните. Такава една позиция сближава все повече турската ПСР със Саудитския двор и сочи за все по-голямо идеологическо и политическо сближаване на турския сунитски и сунитско-салафитския ислямизъм на саудитите, отношенията на САЩ, с които стават доста хладни, едва ли не враждебни, след военния преврат в Египет. В Близкия изток се очертава обща политическа позиция в сунитската политика на Турция и Саудитска Арабия с позицията на Израел. Въпреки известно напрежение и пертурбации в отношенията с важни политически фигури в ЕС, след като канцлерът на Германия и други европейски политици обявяват прекратяване преговорния процес с Турция заради кървавите действия на правителството срещу протестиращите за Парка „Гези” в страната, по-късно ЕК препоръчва преговорният процес да бъде продължен. Но агресията в Сирия се разраства и ескалира с голяма сила през септември 2013 г., насочена главно против значителна част от сирийските кюрди по продължение на границата с Турция. Активното турско участие в нея е на страната на Ал-Нусра. Наелектризира, възпалява и се активизира неразривно свързаният и с войната в Сирия и изключително сложно структуриран кюрдски национален процес и въпрос, и в самата Турция.

Частта от външнополитическата дейност, изключително важна за реализиране регистрираните и предначертани в капиталния труд на Ахмет Давутоглу „Стратегическата дъл/боч/ина” неоосманистки имперски цели, е непреодолимо и последователно амбициозното домогване до „своя” пай в глобалистката агресия срещу Сирия чрез създаване на турска „буферна зона” в кюрдските райони в Северна Сирия по протежение на турската граница или съвместни такива с други играчи в сирийския конфликт. Основното съображение за активната турска намеса и домогването до формиране на такива „буферни зони” е недопускане обединение на различните формирования на сирийските кюрдски въоръжени сили с тези на ПКК и особено съвместното им действие на турска, а също и на сирийска територия.

Недопускане създаването на независимо/автономно кюрдско държавно образование или участие на сирийските кюрди във федерализирана Сирия е червената линия на турската стратегия по кюрдския въпрос. Турското държавно ръководство разработва тази стратегия с цел основно да изолира „своите” кюрди от общокюрдския освободителен процес, да намали въздействието на факторите, целящи дестабилизирането, а и вероятно териториалното орязване на държавата. Турската държава е принудена да отстъпи от тази червена линия с утвърждаването на Регионалната кюрдска администрация в Северен Ирак и особено след голямото поражение, което турската армия понася през 2008 г. от добре обучените вече от страна на САЩ партизански въоръжени сили на ПКК в Оперцията „Гюнеш”/Операцията при Зап, негласно подкрепяни от иракската кюрдска квази-държава. Сега, през 2017 г., турската държава има една стратегическа цел и тя е – да не допусне кюрдите да участват и заемат своето място в новоструктурирания Близък изток.

В стремежа чрез лавиране да се придвижи към непреодолимо лелеяното въжделение за регионална, а и глобална турска империя-халифат, управляващият екип на Ердоган през 2014-2015 г. отново активизира близките партньорски и съюзнически действия със САЩ и тяхната коалиция в Сирия и срещу Ислямска държава, без да престава и за момент отблизо да сътрудничи и подпомага антисирийските терористични сили и самата Ислямска държава, с която поддържа усилени отношения, които се старае да държи забулени в мъгла. Ердоган установява тесни връзки с джихадистките организации, като предава на “Ал Кайда” и ИДИЛ оръжието, доставено му от Саудитска Арабия, Катар и НАТО. Той използва войната в Сирия за лично обогатяване – първоначално демонтира и пренесе в Турция оборудването на заводите в Алепо, а после се включи в търговията с нефт и антики, заграбени от джихадистите. С времето целият клан се обвърза с джихадистите. Например мафиотът премиер Бинали Йълдъръм организира на териториите под контрола на ИДИЛ цех за производство на контрабандни стоки. След намесата през 2012 г. на „Хизбула” и, особено през октомври 2015 г. на Русия, в сирийския конфликт съотношението на силите там коренно се променя и хиляди джихадисти дезертират и се укриват в Турция. Техният разнороден взривоопасен състав и разрушителна уахабитска идеология представлява потенциална заплаха, както за турската държавна територия, поради стремежа им към „свой” Халифат, така и за пантюркисткия елемент в идеологията и политиката на ПСР и Ердоган.

Респектирани от присъствието и действията на Русия като съюзник на Сирийското държавно ръководство и Асад, САЩ на Обама, нямат смелостта да подкрепят турските амбиции за създаване на „буферни зони” в Сирия. Подходът на новата американска администрация от 2017 г. на Тръмп първоначално очертава линия на съгласуване действията си с Русия за даване предимство и възможност на кюрдските сирийски демократични сили за отблъскване на ИДИЛ и пресичане амбициите на Турция да се настани като окупатор на сирийска територия. Тази линия на руско-американско съгласуване през 2017 г. бележи категоричен резултат в блокирането и неутрализирането на турските военни части в Северна Сирия и придвижва Русия към заветния Средиземноморски коридор. Мълниеносната ловка и ефективна намеса на руските Военно-космически сили през октомври 2015 г. в страната постави Турция в безизходица, като й отреди маргинална роля и алтернативата да се люшка и балансира между интересите и действията на двете глобални сили – Русия и САЩ. Предизвиканият от агресивния ракетен удар от 7 април 2017 г. на президента Тръмп драматичен обрат в Сирийската война ислямистката турска върхушка приветства като добре дошла – защото значително я улеснява в следването на нейните користни цели в Сирия и в лавирането между двете глобални сили, САЩ и Русия, в заложник на противоборството, между които тя доброволно се превърна от две години насам.  Съобщението на Руското външно министерство от 7 април за временно прекъсване споразумението със САЩ за предотвратяване на сблъсъци и осигуряване безопасност на полетите във въздушното пространство на Сирия постави обаче Турция в безизходно положение и блокира напълно възможностите й за военновъздушни действия в небето над Сирия. Това, заедно с преградения й път към Ракка от американски специални сили я лишава от нейна заветна цел – единствената възможност да попречи на обединението на прокюрдските сирийски демократични сили в коридора по протежение на сирийско-турската граница. А тази цел е изключително важен елемент от нейната червена линия по отношение на кюрдите в Близкия изток – недопускането им до участие като субект в трансформационните процеси в Сирия и в региона. Съобщението на руската страна след приключване разговорите с американския държавен секретар Тилерсън в Москва, че отново може да се включи в споразумението за предотвратяване инциденти в сирийското въздушно пространство, отново поставя Турция в положение на страна, зависима от волята на външен глобален фактор.

Турското външно министерство веднага направи изявление, в което поддържа американските въздушни удари по базата Шайрат, и обещава и в бъдеще ударите да бъдат поддържани.  „Ние оценяваме много положително операцията /на САЩ-Е.С./. Турция напълно ще поддържа стъпките, които са насочени към това, подобни престъпления да не се повторят никога повече”,  заявява турското външнополитическо ведомство по повод авиоудара на сирийската армия, нанесен в провинция Идлиб на 4 април. Министърът на външните работи Мевлют Чавушоглу призова за незабавното отстраняване от власт на президента на Сирия Башар Асад. „Ако той не иска да си ходи, ако няма преходно правителство, и ако той продължава да извършва хуманитарни престъпления, е нужно да се предприемат необходимите за изгонването му стъпки”, казва той, цитиран от Ройтерс. По-рано турският президент Реджеп Таийп Ердоган поздрави Доналд Тръмп за изказванията му за потенциална интервенция в Сирия и даде ясно да се разбере, че страната му е готова да участва в нея. „Благодаря на Тръмп, но това не трябва да остане неизпълнено. Ако наистина се предприемат действия, ние сме готови да свършим своето“, коментира Ердоган ден преди ударите.

Така, след  конюнктурното сближаване с Русия от края на 2016 г. насам, сега Турция, в унисон с подхода на президента Тръмп, рязко  променя първоначалната си позиция по въпроса за сирийската власт и за легитимността на президента Асад, по отношение  на премахването, на когото  беше крайна и непреклонна, беше проявила сговорчивост и беше отстъпила по въпроса за оставането на Асад на власт, поради невъзможност да наложи пред Москва исканията си. Но направи впечатление нейното отсъствие от последното заседание по сирийското урегулиране в Астана, Казахстан /в което е страна заедно с Русия и Иран/, в самия край на март, което говори за въздържане и отдръпване от дипломатическия път и от масата за преговори по решаването на въпроса. Точно тогава, дни след официалния край на операцията на турската армия в Северна Сирия „Ефратски щит“, президентът Ердоган заяви, че турската агресия в Близкия изток продължава и ще последват и други задгранични интервенции, една от целите, на които ще бъде и задушаването на кюрдската борба за независимост в лицето на сирийските Народни отряди за защита – кюрдските милиции в Сирия – и на ПКК (Работническата партия на Кюрдистан), поставени от турската държава на обща обвинителна скамейка заедно с Ислямска държава, например.  „Завършихме първия етап на операция „Ефратски щит“ с прочистването на Ал Баб от терористи. Сега това приключи и ще има други операции. Подготвяме се за нови, за да прегазим терористичните групировки в други региони. Ще дадем нови имена на новите операции. Имаме добри изненади за всички терористични групировки, включително  ПКК, Народните отряди за защита, ДАЕШ и ФЕТО, които ще дойдат през пролетта“, заяви Ердоган, цитиран от „Хюриет“. С това той обяви продължаване окупаторската роля на турската армия на сирийска земя. И оправдава някои предвиждания на кюрдско-турски анализатори, че „трябва да искаме след референдума турците да нападнат едновременно Африн, Манбидж и Кобане. /Изчакване в смисъл полагане усилия за въздържане/. Предполагам, че САЩ няма да предотвратят турското нападение /във всеки случай след нападението няма да останат безучастни, но е ясно каква ще е реакцията им/. Според мен това ще бъде най-голямото безумие, което турците ще извършат в историята си, защото поражението им ще е отвъд всяко въображение. А основното крушение на турския дух ще дойде след това събитие.” /http://rojevakurdistan.org/m-husedin/24524-surece-dair-notlar/

Страната не пренебрегва основните си задължения като член на НАТО, но и постоянно предявява условия и претенции към съюзника САЩ. Несигурното и небезусловно турско членство разхлабва още повече и без друго разстроените бойни структури на НАТО, засилва нуждата от преформулиране на военната организация и като следствие дава възможност за по-голямо заздравяване позициите на Русия в Сирийския конфликт и в Близкия изток. Турските военни са разочаровани от глобалните международни структури на сигурността още от 90-те години. Те търсят нови технологии, които биха могли да гарантират за Анкара ядрено оръжие, нови технологии, които да гарантират на Анкара ракетно и ядрено оръжие. В турската армия почти до последните години продължават да са живи идеите за национална империя, която може да се базира само на пантюркистката система великодържавни възгледи. Ердоган, обаче, подлага на удар олигархичните финансово-промишлени и банкови структури на военните. Управляваното от висши офицери т.нар. “Дружество за взаимопомощ на армията-ОЯК” контролира дълги години много големи и важни сектори в икономиката. Ердоган заставя това дружество за първи път от 30 години да публикува своя отчетност. С това той дава знак на висшата военна олигархия, че може да бъде „поставена на място”. Тези действия са в пълен унисон с политическия разгром над прокемалистките генералитет и висши военни след 2011 г., обвинени в заговор против властта на ПСР и осъдени на различен срок затвор заедно с изтъкнати интелектуалци. Впоследствие много от тях са помилвани и освободени.

Следствие от турската безпомощност за провеждане самостоятелен външнополитически курс върху принципите на международното право е люшкането между глобалните играчи и допускане изключително опасните авантюри – свалянето с ракета въздух-въздух от турски изтребител Ф-16 близо до сирийско-турската граница на 24 ноември 2015 г. на участващия във военната намеса на Русия в Сирия руски бомбардировач Су-24 и публичният разстрел на руския посланик в Анкара Андрей Карлов на 19 декември 2016 г., Макар официално извършителите и на двете крайно опасни авантюри да не са оповестени, повече от ясно е, че те не са реализирани по турски замисъл и инициатива, а са провокирани и наложени отвън, не без турско участие, от съвместни американо-турски и задкулисни групировки на натовските специални сили и на т.нар. държава в сянка в страните от НАТО, а също и не без участието на Израел. Първият инцидент причинява крайно изостряне на турско-руските взаимоотношения, окачествен от президента Путин като „удар с нож в гърба от съучастници на терористите (от „Ислямска държава”)“. НАТO се опитва да уталожи ситуацията, но не предприема абсолютно никакви действия в защита на турския си съюзник. Като реакция на турския акт Русия прави демонстрация на военна сила и разполага ракетния крайцер „Москва“, въоръжен с ракети С-300 с далечен обсег на действие при сирийския бряг на Латакия и мобилна ракетна система С-400 в авиобаза Хмеймим, чрез което категорично и окончателно настанява военното си присъствие в Сирия и Близкия изток. От края на 1915 г., след този изключително сериозен инцидент, се очертава нов етап във външнополитическото поведение на Турция, който още по-категорично и ясно демонстрира лавирането на държавното ръководство между съюзническата обвързаност със САЩ и НАТО, от една страна, и другия глобален силов полюс – Русия, от друга, целенасочено с цел извличане единствено тясна турска изгода. Отношенията с нея се възобновяват и развиват постъпателно, но условно възходящо, в икономическата и дори във военната сфера, доколкото това е във връзка с войната в Сирия, с унищожаването на Ислямска държава и с кюрдския въпрос в Близкия изток. Ескалиращото лавиране като външнополитически поведенчески подход и авантюризмът като основа на действие, са израз на турския стремеж да се демонстрира отдръпване от пълната едностранна зависимост от САЩ и домогване до по-автономна линия на поведение в атлантическата общност. Но то заедно с външнополитическия рекет, шантаж и изнудване спрямо България и други съседни страни на Балканите, както и спрямо страни-членки на ЕС като Австрия, Германия, Холандия, е и израз на безпомощността и неспособността на управляващите кръгове и държавната машина да действат на равнището на поставените в стратегическа перспектива цели и идеалистични планове на международната арена в актуалното сърце на света – Близкият изток – а и в отношенията с ЕС, САЩ , Русия и дори Израел в линията на международното право и добросъседството. Тези стремежи в последвалите две години са белязани от крушение и всъщност са доказателство за неспособността, а оттам и нежеланието, на управляващите кръгове да скъсат с едностранното си атлантическо обвързване. Конкретно тяхно проявление е и жаждата на президента Ердоган за извоюване образ на нов султан на неоосманистката ислямистка империя. Този етап във външнополитическото поведение е израз и на търсене пътища към неудържимо лелеяното от турския управляващ елит реализиране на нова империя, т.нар. „Нова Турция”, иначе казано, съвременния турски халифат. В предвиждания иреален идеал за съвременния турски халифат на име „Нова Турция” може да се съзре и съучастие в реализиране намерението и стремежа на външни глобалистки сили за пълно геостратегическо и геоикономическо преструктуриране на Близкоизточния регион, което, от друга страна, може да има фатални последствия за Турция.

Лавирането се закрепва и става възходяща и вече постоянна характеристика при внезапното, не и неочаквано, рязко подобряване на отношенията и наново конюнктурно сближаване с Русия от пролетта и лятото на 2016 г., станало поти едновременно с възстановяване високото равнище на отношения с Израел, обвинен като кървав убиец на деца на „братята-мюсюмани”. Рязкото подобряване на отношенията с Русия е предприето след също толкова рязкото им крайно влошаване при инцидента, последвани от нееднократни зигзаги и вълнообразни спадове, нормализиране и извисявания, които имат политически, а и категорично пагубни икономически последици, особено за средните слоеве и средната класа в Турция, поради налаганите и впоследствие не изцяло отменяни драконовски икономически санкции от страна на Русия. Договорени са и големи двустранни енергийни проекти и оръжейни сделки с несигурно бъдеще.

Подходите във външнополитическите действия от 2016 г. са обусловени на първо място от необходимостта за блокиране дейността на сирийските кюрди в отхвърляне агресията срещу сирийската държава и безапелационните им успехи в разбиването в коалиция със САЩ на ИДИЛ на сирийска кюрдска земя, което започна при Кобане, продължи с Менбидж, блокирането на турските сили в действията им за Ракка, също и с отхвърлянето на турския „Ефратски щит”, приключването, на който е обявен от турското правителство в самия край на март 20167 г. и за успех, на който е обявено напускането от страна на ИДИЛ и турската окупация на гр. Ел Баб.

От пролетта и лятото на 2016 г. насам Русия окончателно маргинализира Турция в сирийския конфликт, а Турция се впуска да компенсира тази несполука и отстъпление от позициите чрез ново сближаване със САЩ. Съветникът на президента на Турция Илнур Чевик заявява, че сътрудничеството на Анкара с Москва не е алтернатива на взаимодействието със западните партньори, в това число и с НАТО. „Сътрудничеството ни с Русия не е алтернатива на обединяването ни със западните ни партньори, с НАТО, но в дадения момент се движим не към ред, а към безпорядък и тук взаимодействието с Русия, взаимодействието на Турция и Израел са ключови за бъдещето на Близкия Изток“, заявява съветникът пред RT. В началото на 2017 г. обаче автономните цели на Турция в Сирия, а и въобще в Близкия изток, са напълно блокирани от Русия, с подкрепата и чрез съгласуваните действия с американските сили за борба с ИДИЛ през 2017 г. при новия президент Тръмп.

В края на март 2017 г. Русия постига споразумение със сирийските кюрдски Сили за народна защита /YPG/ и открива база в Африн, Северозападна Сирия, която е под техен контрол, а това съвсем я приближава към целта да си гарантира необходимия средиземноморски коридор. Кюрдските милиции – Силите за народна защита /YPG/ – предвиждат да увеличат числеността си с две трети – на близо 100 хил. бойци, което ги превръща от милиция в „по-организирани“ сили, подобни на армия.

Появата на руски военен пункт в Северозападна Сирия съвсем не влиза в плановете на Анкара, което предизвиква незабавната й гневна реакция – вицепремиерът Нуман Куртулмуш заявява, че страната му не приема създаването на „район на терора“ в Северна Сирия и настоява да се съхрани етническата структура от преди войната, т.е. там да се завърнат туркмените, турската пета колона на сирийска земя. Милициите на YPG са  подкрепяни от САЩ  за борба с „Ислямска държава“, но Турция ги третира като част от забранената като терористична в САЩ, ЕС и Турция Кюрдска работническа партия (ПКК).

Офанзивата, която страната започва в Северна Сирия през 2016 г. година, цели да попречи на кюрдите да разширят териториалните си претенции там. Анкара обвинява Вашингтон, че въоръжава YPG и така подкрепял терористи. Турските власти безуспешно се противопоставят и на кюрдския авторитет чрез участие в битката за Ракка – сирийската „столица“ на ИДИЛ.

Последната среща на Ердоган с Путин в Москва протича и завършва не особено ентусиазирано и без хвалебствени пресконференции.

Шокиращият факт, че руските специални служби имат голяма роля в предотвратяване опита за преврат и за спасяването дори живота на турския лидер през лятото на 2016 г. изисква допълнителен акцент. Задължителната оценка на руската намеса в динамиката и справянето с противодържавния пуч, който на първо място има за цел „справяне” с Ердоган и неговото обкръжение, съдържа ясно разчитане на тези действия като стремеж за отскубване от американската прегръдка, а и за разчистване на чисто двустранни руско-турски сметки. По време на първата чеченска война Р. Т. Ердоган стои начело на мащабната организация на турските фундаменталисти и „Милли Гьорюш-Национален възглед”, имаща много непосредствено отношение към ислямизма в Чечня. През декември 2016 в натовски бункер в Източен Алепо от сирийската армия са пленени заедно с останалите натовски и турски офицери. Владимир Путин с ловки и умели действия успява да превърне Ердоган от враг в „приятел” и не му позволи да разрушава Русия. Последват го президентът Башар ал-Асад, Сайед Хасан Насрала и аятолах Али Хаменей, с надеждата да се окажат на печелившата страна в Сирия. „Изводите са, че в надеждата си да завоюва Сирия, президентът Ердоган трябваше да воюва на три фронта като резултат от собствената си политика – САЩ и движението ФЕТО на Фетхуллах Гюлен, Работническата партия на кюрдите, устремила се към създаване на независим Кюрдистан, и ИДИЛ”, казва големият независим френски изследовател, анализатор на Близкия изток и активист Тиери Мейсан, основател на Réseau Voltaire / Неочакваният турски обрат, Нова зора, 2017 бр. 5/. Не можем да не се съгласим и със заключението на Мейсан, че „към тези трима врагове може да добавим и Русия, която разполага с много данни за личните дела на турския президент. Затова сигурно Ердоган реши да се приближи плътно до Москва, обаче сложното си остава – как ще излезе от НАТО.” Режисирано истеричното поведение на Ердоган и на турския политически елит и отговорът им на претенциите на ЕС към агресивната пропаганда в европейските страни на турския референдум за промяна формата на държавното управление и на тоталните наказателни „мерки за сигурност” и за разчистване на политически сметки след опита за преврат през юли 2016 г. е блокиране работата по повечето от партньорските програми на НАТО, според „Ди Велт”. Анкара е в конфликт с редица европейски държави, които не позволиха на турски министри да присъстват на мероприятия с избиратели в рамките на кампанията преди референдума. Турция затруднява военното сътрудничество между 28-те страни-членки и партньорите им в Европа, Азия и бившите съветски републики, като Грузия или Украйна. Заедно с това нарастващото напрежение дава основание германският министър на отбраната Урсула фон дер Лайен да предупреди, че Анкара трябва да остане в Алианса, независимо от конфликтите с редица европейски държави, възникнали покрай турската кампания за предстоящия референдум за президентска република. Министърът предупреждава, че разкъсването на връзките между Турция и НАТО ще насади в демократичната турска опозиция усещането, че Западът я изоставя. „ Но никой не трябва да смята, че Турция извън НАТО ще се вслушва повече в думите ни“, казва Урсула фон дер Лайен, която категорично отхвърля и идеята за изтегляне на германските войски от турската база „Инджирлик“.

Подобно развитие е коренно противоположно и на интересите на Тел Авив. „Ню Йорк Таймс”, четвъртата по значение медия в САЩ, изразяваща интересите на ционисткото лоби, отразява с одобрение убийството на руския посланик А. Карлов, което не е изключено да е било поръчано от израелско-американските ционистки кръгове. Първоначално убийството на посланик Андрей Карлов бе сметнато от страна на Москва за двойна игра на Ердоган, понеже убиецът бе телохранителят на дипломата, после обаче се стигна до извода, че Ердоган няма никакво отношение към този акт. В крайна сметка Владимир Путин засилва мерките за сигурност по отношение на руските граждани и представителите на държавата в чужбина. Така този изключително шокиращ инцидент свидетелства, че въпреки високия си пост, Ердоган не е стопанин в собствената си страна. Тиери Мейсан изказва основано на наблюдения мнение, потвърдено и от наличието на натовски бункер в Източен Алепо, че ръководството на джихадистите е дело на командването на НАТО, дислоцирано във военната база в Измир. Но висшият орган на Алианса – Атлантическият съвет – не е издавал разрешение за подобна операция. С други думи, САЩ използват силите на НАТО без съгласието на страните-участнички, както и в не един друг случай, например, атаката на Триполи, Либия, през август 2011 г. Но това още веднъж доказва, че Ердоган не е собственик в собствената си страна. САЩ и разпадаща се Турция, както и разпадаща се Турция и НАТО все още са взаимозависими и обвързани и взаимната им обвързаност може да бъде прекратена само след като причините за съществуването на блока НАТО напълно се изчерпят. Още повече, от НАТО никой съюзник до сега не е успял да се измъкне. Провокациите и крайно грубите квалификации, с които режимът на Ердоган засипва близки съюзници от НАТО, са причина Генералният секретар на Алианса Столтенберг да препоръча на всички в организацията да се съсредоточат върху „онова, което ни свързва”. Но след американския удар по военновъздушната база Шейрат, до крайност изострил глобалното международно напрежение, Германия незабавно прекрати участието на свои самолети за операции в Сирия.

От друга страна, каквото и конюнктурно сближаване и временно съюзяване да се очертава между Русия и Турция, на първо място винаги ще стои дълготрайното съперничество помежду им в геополитическо отношение в тюркоезичния, в арабския и мюсюлмаския свят – освен в Сирия техните непреодолими противоречия са и в Кавказ, Средна Азия, Сибир, Балканите, както и във връзка с руските и други мюсюрмаи сунити, в това число в Крим, Новорусия и Молдова – Гагаузката република.

Турция има голям съперник в лицето на възходящата сила Иран, има търкания и с новия глобален играч и съюзник на Русия Китай, особено поради турските претенции за пантюркистко водачество сред уйгурите в Уйгурския автономен район Сян цзин.

Непреодоляната чрез силовите и насилствени методи на действие в близо столетната република демографска, културно-цивилизационна аморфност, слаба национална консолидираност и социална нееднородност на обществената система са предпоставка и способстват деструктивните и дестабилизиращи обществени и държавни процеси, предизвикани от вътрешни и стимулирани от външни фактори. От особена важност за възприемане насилствените политически методи и за колонизаторската роля на политическата класа, която не произлиза от единна етнична общност и не успява да изгради единна народност и нация, е нейният неавтохтонен, неместен, а, така да се каже, дошлячески, външен произход.

Определената обществена аморфност, обусловена, освен от демографската и национална нееднородност, още и от социално-икономическата база на обществото, характеризираща се, благодарение своеобразното историческо развитие, с особена нестройност и дълготрайна социално-икономическа многосекторност, засилва и, може да се каже, е в основата на цялостната обществена аморфност. Върху проевропейското модернизиране се монтира неолибералистко-ислямисткият модел на икономика, станал основа за мощния ислямистки неоосманистки елит и възходящата ислямистка консервативна средна класа. Като цяло обществото е поляризирано, и икономечски, и политически.

Външната среда и глобалните външни фактори и, от друга страна, съглашателството и зависимостта от съответния глобален хегемон продължават и днес да са първенстващи фактори в развитието на „турската еднонационална република”, което я поставя в зависимост от промяната в идеологията на глобалния хегемон, от промяната на неговите принципи и „ценности”, както и от неговите планове и проекти за страната и регионите, към които принадлежи. Това е и основната причина за слаба перспективност на еманципиращите автономистки амбиции на Турция по отношение мястото и ролята й в системата на международните отношения.

На днешния етап от развитието на глобалната система на международните отношения – външният и определящ фактор за бъдещето на олигархична ислямистка Турция – държавата не успява да реализира стремежа за издигане ролята си на по-високо равнище – от регионална суперсила придобиване характеристиките и превръщане в глобален играч. Неоосманистките стратегия и цели претърпяват крушение в Сирия и Близкия изток. Нейното място и роля в международните отношения, въпреки автономистките й цели като регионален с амбиция на глобален силов център, са в зависимост – остават подчинени и се определят от интересите, значението и мощта, преди всичко военна, и силовото съотношение на основните два глобални играча – САЩ и Русия. И голямото значение, което те придават на тази страна, се изразява в линията им тя да бъде държана под гъвкав контрол и в подчинение, а ако това налагат интересите им, и да претърпи геополитическо преобразуване. Турското държавно-обществено равнище не е в състояние по естествен път да приобщи толкова сложно и в много отношения по-високо структурираните общества специално в балканските страни. Активизирането и осъществяването на нейните регионални международни потенции в Балканския регион също е функция преди всичко от руско-американското глобално и регионално силово съотношение.

Ескалираща агресия и агресивност в действията в Сирия и преди всичко във фразеологията на президента Ердоган спрямо съседните страни на Балканите, както и спрямо централно- и западноевропейските страни в ЕС са следствие от недостатъчната енергия, потенциал и реализаторски възможности за претворяването на практика на поставените в доктрината за стратегическата дълбина неоосманистки цели.

Крехката, дори „пирова”, победа на съдбоносния за бъдещето на Турция референдум за промяна на конституцията в посока открита диктатура и голямото разделение и поляризиране в обществото по линията светски кемализъм-неоосманистки ислямизъм сочи слабостта на режима и огромните проблеми и изпитания, пред които е изправена властта на Ердоган. Поради липса на механизъм за задържане държавната цялост, може да се прогнозира неуправляем държавен срив. Предстои да станем свидетели на засилващо се противопоставяне между кемалистко-секуларистката и ислямистко-консервативната части на обществото, което е в интерес на кюрдската съпротива и борба за независимост. Може да се очакват и много негативни стопански последици и икономическа криза. Всичко това едва ли обещава за Турция мирно бъдеще.

Автор:  Емилия Славкова, София, 17 април, 2017 г. The Bulgarian Times

Вижте още от тюрколога Емилия Славкова:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.