Теорията „Дахомей“

май 18 | Posted by admin | Интервю

Съгласно така наименованата теория правителствата, които успяват да поддържат средно ниво на бедност, управляват най-лесно и почти безпроблемно, тъй като средно бедният човек мрънка тихо и безобидно и е истинска благодат за всяка власт.

Формулирването на тази теория се приписва на видния по онова време полски публицист Ришард Капушчински, който когато през 1965 г. посетил африканската държава Дахомей, днешна Република Бенин, попаднал там в момент, когато между президента Суру Миган Апити и премиера Жустен Ахомадегбе се водела същинска подмолна и дори открита война, при която „спорът“ им формално и официално е бил основан върху различното схващане относно това „Кой трябва да назначава ръководителя на Върховния съд?“. По време на този „спор“ в продължение на много месеци никой от двамата не отстъпвал от позицията си, при това било пределно ясно, че прави това съвсем не поради принципни съображения, а просто поради съображението, че всеки от тях има голямо семейство, на което трябва непрекъснато да раздава разни служби, като в крайна сметка резултатът бил този, че през това време държавата въобще не функционирала.

Анализирайки ситуацията Капушчински подчертава,че именно в тази държава по най-ясен и точен начин се виждат механизмите на африканската и латиноамериканската политика – „Дахомей е бедна, изостанала страна. За да се измъкне от мизерията, са необходими огромни усилия, концентрация на енергия, възпитателна работа. Но никой не се вълнува от това!“. При това, той, макар и като журналист вече да е бил отразил десетки преврати, бунтове и революции в Африка и Латинска Америка тук, в Дахомей, е потресаващо впечатлен от обстоятелството, че населението не реагира по никакъв начин, и макар едва да свързва двата края, не се възмущава или го прави спорадично и вяло. Така, в контекста на тази констатация, той е осенен от прозрението, че „Правителствата, които успяват да поддържат средно ниво на бедност, управляват най-лесно и най-безпроблемно.

В анализа си Капушчински подчертава, че много бедният човек е озлобен и яростен, докато средно бедният човек е средно спокоен за утрешния ден. Точно толкова спокоен, колкото хем да се тревожи как ще оцелее, хем да не излезе на улицата и да не протестира. Така, зает с тези мисли, средно бедният човек се стреми да не хаби енергията за обмяна на мнения, знания, позиции и за сдружаване с други средно бедни хора и започва да се придържа към стратегията „Другите не ме интересуват, всеки да оцелява поединично“. За средно бедния човек стандартът на живот е средно поносим и търпим, а жизненият хоризонт е средно и напълно задоволително ясен. Средно бедният човек казва „Да сме живи и здрави, пък другото все някак си ще се нареди“. Неговото мрънкане е тихо и най-вече безобидно. Затова той е благодат за всяка власт.

Вниквайки по-дълбоко в стратегическата същност на ситуацията в Дахомей, Ришард Капушчински констатирал, че въпреки най-общата си удовлетвореност или задоволство, въпреки външно видимото непримиримо противостояние или дори агресия между отделните кланове на управляващия елит, същите постоянно са нащрек и внимателно следят да не се наруши наложеният в техна полза ситуативен баланс; при което полагат максимални усилия и компетентни умения за налагане на ефективен контрол над масовата мизерия, така че тя да не доведе нито до отчаяние и гняв у по-обеднелите, нито до критики и претенции от страна на по-замогналите се.

В края на анализа си Капушчински пише, че в крайна сметка три са стратегическите или тактическите позиции, към които управляващите се придържат, за да поддържат установения контрол върху ситуацията, и това са: динамично увъртане на обещанията, оправдание с грешките или престъпленията на предшествениците и манипулация на социологическите изследвания.

Любопитно е, че когато след неколко години държавата Дахомей вече била станала част от територията на Бенин, Ришард Капушчински проявил интерес какво по-точно е било станало с прословутия по онова време спор за това, „кой съдия да оглави Върховния съд?“ и констатирал, че вече никой не помнел не само спора за съдията, но и имената на президента Суру Миган Апити и на премиера Жустен Ахомадегбе; при което, обаче, всички помнели само ситуацията с катинарите.

Става дума за това, че по време на същия спор по взаимно тайно съгласие на спорещите елити и при мълчаливото съгласие на населението границите с Того, Нигерия и Буркина Фасо били затворени и на граничните пунктове били поставени огромни катинари, което гарантирало установяването на ситуация на доброволна вътрешна карантина, при която всички продължили да мълчат и да не протестират, задоволявайки се с констатацията, че нямат почти никаква вина и не носят отговорност за това, че както президентът, така и премиерът, макар и привидно да се появяват в различни видими образи, в крайна сметка са елементи на един еднообразен общ образ.

  1. P. S.

Според публикувано на 21 Ноември 2012 г. проучване на „Галъп“:

*България е на 17-то място от 150 страни в света по равнище на недоволство от качеството на живот и усещане за безизходица и едновременно с това е на същото място по търпеливост и примирение;

*41% от българите са отговорили, че не се чувстват удовлетворени, но са свикнали с това, че всекидневието им е безрадостно, и че не се бунтуват, тъй като все пак материално не са непоносимо зле.

 

 

 

800px-Atakora_Benin_Batia[1]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.