ЕС и ограниченията на класическата геополитика

декември 3 | Posted by admin | Геополитика

Настоящото проучване си поставя за цел да идентифицира по сравнително надежден начин изключително сложната и многообразна геополитическа същност на ЕС. Това би могло да стане, ако разширим възприятието си за него от “абстрактна съвкупност от държави-членки” към “сложна или преходна система”, която включва в своята характеристика както традиционни геополитически тенденции, така и интеграционни или а-геополитични перспективи. Подобна дефиниция дава възможност за “моделиране” на потенциалния цикъл на развитие на ЕС в по-дългосрочен план.

На този етап ще се въздържа от конкретни изводи относно външната политика на България, тъй като смятам, че членството в ЕС съответства сравнително точно на регионалното ниво в нейната геополитика и че, именно от тази гледна точка, анализът би бил непълен и подвеждащ, ако в него не се включат някои обобщени представи за глобалните аспекти на съвременните международни отношения.

Надявам се в бъдещите продължения на настоящата статия да засегна и тези въпроси, които са от изключително значение не толкова за самата българска външна политика, колкото за постепенното изграждане на стратегическа култура, основана на осъзната и проактивна, а не емоционално или ретроспективно формулирана геополитическа идентичност на нацията…

Геополитическо положение versus геополитическо поведение

Класическата геополитика, която в голяма степен се свежда до евразийския пространствен модел, създаден в зората на ХХ век, обвързва политиката на държавите с техните базисни географски характеристики и предпоставки, на първо място сред които са местоположението и свързаните с него природни ресурси и стратегически възможности. Философската матрица на подобен подход е концепцията за “вечното” и универсално взаимодействие и противопоставяне между морските и сухоземните (континентални) сили, чийто залог е световното надмощие. Показателно обаче е, че пространствената рамка на така описаните взаимоотношения съвсем не обхваща целия свят, а “само” т.нар. Световен остров1, който се свежда, в общи линии, до огромния Евразийски материк (в някои случаи към него се прибавя и сухопътната маса на Африка, което пък води до тромавото понятие “Еврафразия”2).

От подобна гледна точка, почти цяла Европа принадлежи към огромна междинна зона, която разделя континенталната сърцевина на Евразия (асоциирана в много случаи с Русия и, отчасти, с Китай) от островната или морска зона, част от която е например Великобритания, наред със САЩ, Канада, Япония и други големи държави. Конкретните географски измерения и наименования на тази междинна зона се променят с времето, но нейната стратегическа функция остава неизменна – да служи за балансьор или да опосредства отношенията между морския и сухоземния центрове на сила, играещи централна роля в рамките на т.нар. геополитически дуализъм в света.

Същевременно, собствената политическа и военна мощ на държавите от междинната зона, в частност на Франция и Германия, повишават нейното функционално значение до равностоен партньор на водещите държави от морския регион и континенталната сърцевина на Евразия, трансформирайки фундаменталния модел на равновесието в света от двустранен (“планетарен дуализъм”) в тристранен (“планетарна триада”, включваща и държавите от т.нар. крайбрежен пояс или “римленд”3). Независимо от това, в качествено отношение държавите от междинната зона притежават хибридни или амфибийни (морско-сухоземни) геополитически характеристики4, за разлика от държавите от другите два региона, които са представители на “чисти” геополитически видове.

Ако продължим с инструментариума на класическата геополитика, можем да приемем, че по-голямата част от Европа притежава именно хибриден геополитически характер, като в рамките на ЕС биха могли да се обособят два основни под-региона (от които са изключени островните държави, принадлежащи по правило към морската, а не към междинната, зона в света). Единият под-регион (Западна Европа) е съставен, в по-голямата си част, от крайбрежни държави, които притежават комбинация от морски и континентални характеристики и най-вече традиции, намиращи се в различно съотношение във всеки отделен случай. Вторият под-регион (Междинна Европа) е съставен от държави, които географски са свързани по-скоро с континента, отколкото с външната (океанска) зона, тъй като, по правило, нямат пряк достъп до открити морета. В политическо отношение последните често са изпълнявали функцията на “бариера” или на “свързваща зона”5 между евразийското ядро и Западна Европа, намирайки се под тяхното кръстосано и често алтернативно влияние.

Класическият геополитически метод има обаче своите неизбежни ограничения, които произтичат най-вече от обстоятелството, че той все по-малко съответства на променящите се международни реалности (тенденция, която може да се обобщи с термина “детериториализация на междудържавната политика”6). Системите на международните отношения – на регионално, континентално или глобално ниво – са политически, а не географски центрирани. В тази връзка, определящо за тяхната структура, която е исторически променлива величина, е съответното конюнктурно съотношение на силите, разглеждано в неговите възможно най-пълни измерения, а не географското положение. В това би трябвало да се търси разликата между политическата география, която извежда на първо място географските фактори при анализа на международните отношения, и съвременната геополитика, която се стреми да се абстрахира от географски-центрирани териториални модели и доктрини, каквато е например евразийската схема, и поставя акцента върху политическите съперничества, т.е. човешката дейност, чиито залози имат непосредствен или опосредстван пространствен характер7.

В този смисъл, геополитическият метод постепенно еволюира от чисто географски (“ситуационен”) към далеч по-интердисциплинарен (“функционален”) подход, който изгражда своите концептуални модели не толкова на базата на анализа на положението на държавите, колкото на тяхното геополитическо поведение. Защитаваното от нас понятие “геополитически модел” е по-широко и по-сложно от понятието “геополитическо положение”. От една страна, то предполага оценка на последното, но през призмата не само на политико-географски, а на възможно най-пълен набор контекстуални фактори и критерии, а от друга, включва в себе си проект за външнополитическо поведение. По такъв начин, то всъщност обединява две представи – за геополитическо положение и за външнополитическо поведение.

Ако първата представа е осъзната (“концептуализирана”) и се е превърнала в съзнателна идентичност, то геополитическият модел има всички шансове да се превърне в рационална и прагматична основа за формулиране и провеждане на външната политика. Ако това обаче не е така, т.е. ако представата за геополитическото положение остава неясна и замъглена, поради различни причини (влияние на националистически или идеологически стереотипи, например), то самият геополитически модел остава ирационален и влияе непряко или симптоматично върху външнополитическите действия. С други думи, геополитическото положение е базисно понятие, но то е крайно недостатъчно за формулирането на адекватен външнополитически курс.

И така, геополитическата структура на ЕС би могла да бъде диференцирана по следния начин:

  • Група държави в Западна Европа, които не принадлежат към геополитическия домен на морските сили, но са се намирали под тяхното преобладаващо влияние в дългосрочен исторически план, формират траен атлантически (морско-ориентиран) модел на външнополитическо поведение;
  • Друга група държави от Западна Европа,  без да принадлежат към континенталната сърцевина на Евразия, са формирали континентален (континентално-ориентиран) модел на външнополитическо поведение;

За разлика от тях, държавите от Междинна Европа за първи път в своята история формират глобално-зависим външнополитически модел на поведение, именно в стремежа си да избегнат историческата си обвързаност и зависимост от традиционните центрове на сила в Европа:

“Въпреки че САЩ вече не играят водеща роля в Европа, както през Студената война, те остават за много държави надежден външен гарант за стабилност. За централно- и източноевропейските държави-членки на ЕС, в частност, обезпокоени от Русия и дори (европейците имат дълга памет) от възможността за бъдещо надмощие на Германия, Атлантическият алианс си остава вид допълнителна застраховка.”8

Макар че моделът на геополитическо поведение на държавите от Междинна Европа, който нарекохме “глобално-зависим”, не е напълно идентичен с този на “морско-ориентираните” държави от Западна Европа, може да се приеме, че в общи линии става дума за една и съща категория, която може да се нарече евро-атлантически модел. За разлика от евро-континенталния модел на поведение (същият понякога се дефинира и като “евроголистки”9 или просто като “европейски”10), чиито представители са тези държави от Западна Европа, които имат преобладаващо континентална геополитическа ориентация и традиции.

Геостратегически модели в ЕС на системно и индивидуално ниво

Вътрешната структура на ЕС би могла да се сведе на системно ниво, благодарение на геополитическия анализ,  до два основни модела на поведение, които включват в себе си представи от икономическо, военно и политическо естество. Разгледани в своята съвкупност, тези модели могат да се дефинират като геостратегически, доколкото оказват определящо влияние върху управлението на дългосрочните интереси11 на определени държави или групи държави в рамките на ЕС.

Прието е първият от тези модели – евроатлантическият, да се асоциира с либералната доктрина в областта на икономиката, с принципа на трансатлантическото единство в областта на международната сигурност и с идеята за налагане на западната хегемония (еднополюсен ред) в световен мащаб. От своя страна, вторият от тях – евроконтиненталният, се отличава със своята привързаност към т.нар. държавно-регулиран или “социален капитализъм”, изграждането на самостоятелни военни способности на ЕС и установяването на балансиран (многополюсен) ред в света.

Що се отнася до европейското строителство, представителите на евроатлантическия модел проявяват ясно изразени предпочитания към разширяването на ЕС пред неговото “задълбочаване” (единство) и към водещата роля на държавите-членки в процеса на вземане на решения за сметка на прерогативите на наднационалните институции. Обратно, привържениците на евроконтиненталния модел се обявяват в подкрепа на засилването на политическата и военна идентичност на ЕС и против неговото “размиване” в една обширна “зона за свободна търговия”12. Смята се, че най-ярък изразител на първата геостратегическа тенденция е Великобритания, а “двигател” на втората е т.нар. френско-германска двойка.

Подобен бинарен подход при дефинирането на геополитическата структура на ЕС на системно ниво се релативизира обаче в силна степен при анализа на геостратегическите модели на държавите-членки на ЕС на индивидуално ниво, където смесените типове поведение се превръщат във водеща тенденция за сметка на контрастното разграничение между тях .

Така например, принадлежността на Франция към “чистия” евроконтинентален тип подлежи на редица съществени уговорки. На първо място, очевидно е, че в историята на тази страна съжителстват две сравнително противоречиви, но трайни тенденции, които бихме могли да асоциираме в значителна степен с атлантическия и континенталния модели на геополитическо поведение. Ярки свидетелства за “атлантическата традиция” във френската външна политика са съюзническите отношения с Великобритания в рамките на споразумението за “сърдечно разбирателство”, подписано през 1904, и участието й в Първата световна война на страната на Тройната антантата, към която в решителния момент се присъединяват и САЩ. През Втората световна война, под изключителното лично влияние на генерал дьо Гол, Франция отново избира съюза с Великобритания и САЩ против хитлеристка Германия, което й позволява след установяването на мира да заеме своето място в тесния кръг на световните велики сили, институционализиран от Съвета за сигурност на ООН.

Впрочем, самото учредяване на “западния съюз” през Втората световна война, както и на ООН, след нейното прекратяване, се основава почти изцяло на ценностите на “трансатлантическото единство”, формулирани в основополагащи документи като Атлантическата харта, сключена през 1941 между САЩ и Великобритания, и Пакта на обединените нации, подписан през следващата година от 26 държави, формиращи т.нар. антихитлеристка коалиция. Именно тези ценности са въплътени в началото на студената война в създаването на Организацията на северноатлантическия договор (НАТО), чиято учредителка и първа страна-домакин е именно Франция.

От друга страна, следва да се подчертае и факта, че евроконтиненталната традиция заема не по-малко достойно място в историята на Франция. След поредното си връщане на власт през 1958, този път като президент на Републиката, генерал Дьо Гол възприема ясен курс към сближаване с Германия, който се материализира в подписването на Елисейски договор през 1963, поставящ юридическите основи за създаването на “френско-германския мотор” на ЕС. Същевременно, той решително се противопоставя на присъединяването на Великобритания към ЕС, опасявайки се, че това би довело до проникване на атлантическите ценности в ЕС, в частност на принципите на свободната търговия, въплъщавани до този момент от конкурентната на ЕС13 Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), и на тесния военнополитически съюз със САЩ.

Силното желание на генерал Дьо Гол да върне величието и независимостта на Франция се изразява в дистанциране от военните структури на НАТО през 1966, сближаване със СССР, в рамките на “политиката на разведряване”, и в изграждането на автономен потенциал за “ядрено сдържане”. Някои анализатори намират в подобен тип външнополитическо поведение прояви на континенталния геополитически модел, за чийто основоположник те смятат друг велик представител на френската нация Наполеон Бонапарт14 (може би поради това този модел се нарича понякога “голистки” или дори “бонапартистки”).

Не по-малко комплексен е и моделът на поведение на Германия в рамките на ЕС. Външната политика на Германия, която няма формалния статут на “велика” или “ядрена” сила, въплътени в членството в Съвета за сигурност на ООН, се вписва напълно в контекста на евроатлантическата интеграция, която й дава не само необходимите гаранции за сигурност, но и възможност да играе, макар и косвено, първостепенна роля в света. Именно това обстоятелство обуславя трайната евроатлантическа ориентация на глобално ниво на съвременната външна политика на Германия, независимо от нейните континентални или “средноевропейски” геополитически традиции. В подобен контекст, Германия формира стратегическа двойка в рамките на ЕС по-скоро с Великобритания, отколкото с Франция.

От друга страна, нейният икономически модел на развитие е далеч по-близък до този на Франция, в частност, и на държавите от евроконтинентален тип, по принцип, отколкото до Великобритания и САЩ – носителки на ценностите на либералния капитализъм и търговия. В това отношение, двойката Франция – Германия е много ясно очертана, като тя функционира в значителна степен в противовес на Великобритания и на близките й по икономически виждания държави в ЕС.

Би могло да се приеме, че за разлика от френския модел на геополитическо поведение, който има “хибриден” характер, доколкото съвместява едновременно както атлантически, така и континентални импулси, немският модел е по-скоро “еклектичен”, тъй като в стратегическо отношение той може да се възприеме като евроатлантически, а в стопанско – като евроконтинентален.

Регионалната геополитика на ЕС

Казаното дотук ми дава основание да твърдя, че геополитическата същност на ЕС би могла да се сведе до два условни модела на поведение само дотолкова, доколкото тези модели се възприемат като сложни, преходни или нюансирани реалности, а не като контрастни, взаимно отричащи се явления. Би могло да се приеме също така, че двата условни геостратегически модела в ЕС структурират неговата политика на глобално ниво, в частност евроатлантическите отношения, по направлението “Запад – Изток”, като, същевременно, извън техния концептуален обхват остават отношенията на ЕС към неговото непосредствено регионално обкръжение, които от своя страна формират условна ос по направлението “Север – Юг”.

В рамките на Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС (ОВППС) може да бъде констатирано второ структурно разминаване, освен това, което засяга евроатлантическите отношения, чиито залози са от регионално естество и се отнасят до политиката на ЕС към съседните държави от басейна на Средиземно море, от една страна, и от европейската периферия на бившия СССР, от друга. В този смисъл, в ЕС съществува група държави, които поради своята географска, историческа и политическа близост с региона на Средиземно море, се стремят да насочат в приоритетен порядък ресурсите на ОВППС именно към съседните държави на юг от Съюза. С тази цел през 1995 се създава една от най-старите регионални политики на ЕС – т.нар. Евросредиземноморско партньорство, което обхваща държавите-членки на ЕС и страните от южната и източната част на Средиземноморския басейн (Северна Африка и Близкия изток). Може да се каже, че водеща роля във формирането на средиземноморската регионална политика на ЕС играят южните държави-членки в него като Испания, Португалия, Франция, Италия, Гърция.

След разширяването на ЕС на Изток, през 2004, в рамките на ОВППС се формира втора група държави-членки, която се стреми да ре-балансира регионалната политика на ЕС към развитие на отношенията, на първо място, с държавите от Балканския полуостров, и на второ място – с европейските страни от бившия СССР в Източна Европа и региона на Южен Кавказ (Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан). Така се повява второто условно регионално направление в рамките на ОВППС, чийто основен залог са връзките със съседните на ЕС страни на север от Средиземноморския басейн. Активна част от това направление са държавите-членки на ЕС от Скандинавския полуостров и Централна Европа, в това число Германия и Австрия. Регионални платформи на отношенията на ЕС с тази категория съседни държави са т.нар. Северно измерение, създадено през 1997, и насочено към северните региони на Европа в зоната на Балтийско и Арктическо море, както и новата инициатива “Източно партньорство”, лансирана през 2008 съвместно от Полша и Швеция15.

След приемането на България и Румъния в ЕС през 2007 регионалната структура на ОВППС се разнообразява в още по-голяма степен като в т.нар. северно направление в нея се появява нова регионална платформа – “Черноморска синергия”, която се стреми да обхване отношенията със съседните на ЕС държави от басейна на Черно море.

Би могло да се обобщи, че за разлика от глобалната евроатлантическа ос във външната политика на ЕС, на регионално ниво съществува друга ос, този път по условното направление “Север – Юг”, по отношение на която традиционният геополитически подход, дори в осъвременената му форма, остава неадекватен и поради това неособено полезен. Доказателство е обстоятелството, че поради силно диференцирания и дори “профилиран” характер на регионалната политика на ЕС, не съществуват трайни предпоставки за осъществяване на геополитически съюз между “трите големи” (Франция, Германия и Великобритания) или на каквато и да било двойна комбинация между тях, които да потвърдят наличието в ЕС на един от “глобалните” геостратегически модели. Последното пък означава, че на това ниво нито бинарното, нито комплексното виждане за геополитическата структура на ЕС може да бъде приложено по продуктивен начин.

Постмодерната или а-геополитична перспектива в ЕС

Неадекватността на традиционните методи на геополитически анализ по отношение на ЕС се определя от обстоятелството, че той сам по себе си – за разлика от други международни организации – е качествено ново явление, чиято структура включва както традиционни междудържавни отношения, така и интеграционни тенденции и импулси, които водят до смекчаване или дори до изчезване на геополитическите противоречия между държавите-членки. От тази гледна точка, той може да бъде дефиниран като “най-развития пример за постмодерна система”16, която в историческа перспектива представлява нов етап – след този на националните държави и равновесието между тях – на организиране на международните отношения:

“Постмодерна Европа води началото си (…) от провала на модерната система: равновесието на силите престава да има балансиращ ефект, а националната държава довежда национализма до деструктивни крайности. Римският договор е съзнателен и успешен опит да се отиде отвъд националната държава. (…) Най-важната цел би трябвало да бъде все по-голямото разширяване на постмодерния свят, така че в крайна сметка той да се превърне в норма за отношенията между държавите, при което вътрешната и външна политика се оказват взаимно преплетени, а идентичностите се сливат в усещането за по-голяма международна общност. Това в най-добрия случай е една много далечна визия. Става дума по-скоро за идеал, отколкото за подлежаща на реализиране цел.” 17

Във философски план, в основата на международните отношения се намират две противоречиви тенденции – партикуларизъм, чиято последна и най-силна идеологема е национализмът или националната държава, и универсализъм, чиято последна и най-мощна в исторически план форма е глобализацията. В този смисъл, вътрешната геополитика на ЕС е резултат от съотношението между реална политика и интеграция, която, от своя страна, се вписва в по-широкия контекст на глобализацията.

Съществуват два основни подхода към решаването на подобно “противоречие”: при първия се дава предимство на партикуларистката тенденция, при която на преден план изпъкват традиционните национални политически и икономически интереси и модели, сведени до два основни – евроатлантически и евроконтинентален, докато при втория се отдава предпочитание на универсалната тенденция, в рамките на която доминират философски представи като интеграция, мултилатерализъм, глобално управление (в смисъл на регулиране).

Интеграционната или а-геополитична тенденция в ЕС се стреми към формиране на общ интерес в областта на сигурността и отбраната по пътя на хармонизацията на националните интереси на държавите-членки. Тя се осъществява най-вече чрез постепенното развитие на общи политики във външната сфера, като Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО)18 и Европейската политика за съседство (ЕПС) 19, които имат за цел да преодолеят именно напрежението и противоречията в рамките на ОВППС по условните оси “Запад – Изток” и “Север – Юг”. Може да се приеме обаче, че обективно съществуващият процес на геополитическа хармонизация в рамките на ЕС, който по презумпция представлява противовес и алтернатива на класическото равновесие на силите в Европа и в чиято основа по правило се намира институционалният импулс, има твърде бавен и противоречив характер поради определящата роля на държавите-членки и техните национални интереси във външната политика на ЕС (“право на вето”).

Все пак, ясно е, че при дефинирането на геополитическата същност и най-вече динамика на ЕС не е възможно да се приложат поотделно и независимо аналитични методи, произтичащи от реалистичната или от интеграционната доктрина за международните отношения, доколкото неговата структура отразява прехода от класически междудържавен съюз към наднационална система. В институционално отношение последното се изразява в сложните отношения между Съвета на ЕС, който е еманация на националните интереси на държавите-членки, т.е. той е най-синтетичното и абстрактно измерение на геополитическата природа на ЕС, и на Европейската комисия (ЕК), която пък е призвана да бъде “гарант” на общите интереси на държавите-членки, т.е. тя е първоизточникът на интеграционната динамика в областта на външните отношения на ЕС.

Горната представа е като че ли единствено възможното релевантно обобщение на политическата и институционална същност на ЕС, възприеман като сложна или по-скоро преходна система (организация) на международните отношения, съчетаваща едновременно класически (геополитически) и постмодерни (интеграционни) тенденции и форми на съотношението на силите.

Потенциалният геополитически цикъл на ЕС

Потенциалният цикъл на нарастване (експанзия) на ЕС има вътрешно противоречив характер, доколкото обхваща три последователни фази (“разширяване – задълбочаване – разширяване”) с различно политическо съдържание. Тяхното поетапно осъществяване би могло да доведе до ново качествено състояние на политическото единство на ЕС и на неговото международно влияние. Успешното завършване на всяка отделна фаза представлява предпоставка за реализирането на следващата стъпка. Обратно, провалът на едно от стъпалата означава блокиране на целия процес на нарастване на ЕС в количествено и качествено отношение. Общата диалектика на развитие на процеса би могла да се оприличи със спиралата на Арнълд Тойнби (“възходът и падението на цивилизациите зависят от способността им да отговорят на предизвикателства от все по-висок порядък”20).

Дотолкова, доколкото определихме ЕС като преходна геополитическа система, неговото бъдеще ще зависи в най-голяма степен от съотношението на силите между присъщите му две противоположни тенденции: традиционните геостратегически модели, от една страна, и т.нар. от нас а-геополитична перспектива, от друга. Трайното надмощие на първия фактор ще доведе в крайна сметка до отрицателен геополитически цикъл на ЕС, преимуществото на втория – до положителен, а равновесието между двата – до неутрален.

Главна предпоставка за осъществяването на положителен геополитически цикъл на ЕС е постигането на зрелищен напредък в областта на задълбочаването на европейската интеграция, в частност на реформата на неговите институции и правна база, както и на по-нататъшното хармонизиране на националните интереси на неговите държави-членки. Това, от своя страна, би създало необходимите предпоставки за продължаване процеса на разширяване на ЕС, както и до качествена промяна в неговото международно положение  – преход от регионален към глобален статут, основан на партньорски отношения от нов тип със САЩ и Япония и/или с Русия, Китай, Индия.

Отрицателният геополитически цикъл, от своя страна, е обусловен от пълното блокиране на процеса на реформи, което би довело до “капсулиране” на ЕС в самия себе си, засилване на противоречията в рамките на ОВППС, водещо до нейното вътрешно и външно “регионализиране”, както и до изпреварващо позициониране на Съюза в контекста на многополюсната традиция на международните отношения. Възможността за прогресивното дислоциране на ЕС в условията на категоричното надмощие на традиционните геополитически тенденции в него не би могла да се изключи в дългосрочен план.

Въпреки това, с оглед на дългата история на ЕС и неговия потенциал да преодолява кризи от структурен характер, можем да допуснем, че най-вероятната от посочените по-горе три хипотези е развитието на ЕС в условията на неутрален или на неутрално-позитивен геополитически цикъл. С други думи, това би означавало възстановяване на условното равновесие между двете основни тенденции в него – класическата и постмодерната, чрез деблокиране на процеса на институционални реформи по прагматичен начин и в сравнително ограничени рамки. Оптимистичният вариант на тази хипотеза би могъл да се осъществи, ако ЕС успее да постигне ратифицирането и прилагането на Лисабонския договор в неговата цялост …

В подобен “геополитически-неутрален” контекст бъдещето на ЕС ще зависи все още в силна степен от идентифицираните по-горе два традиционни геостратегически модела и от съотношението на силите между тях.

В теоретичен аспект, надмощието на евроконтиненталния модел в рамките на ЕС с присъщата му доктрина за изграждане на самостоятелна политическа идентичност на Съюза ще има за цел появата на втора свръхсила, нейното разграничаване от САЩ и тяхното евентуално противопоставяне в контекста на възраждането на многополюсния ред за сигурност в света. Обратно, превъзходството на евроатлантическия модел в рамките на ЕС ще има за цел запазване на приоритетния характер на отношенията със САЩ и НАТО, макар и за сметка на тяхното допълнително хармонизиране и/или ре-балансиране около два все по-равностойни партньорски полюса  (вътрешна двуполярност на евроатлантическата система при запазване на външната еднополярност на световния ред).

Първата геополитическа стратегия, тази на евроконтинентализма, има всъщност два възможни варианта: създаване на свръхдържава (федерация) на наднационален признак или политическо обединение на ЕС на функционална (общностна) основа. Осъществяването на първия вариант обаче, едва ли ще бъде възможно на практика, тъй като стремежът към създаване на диференциран световен ред чрез унифициран ЕС е твърде противоречив, сам по себе си. При това, самият подход на привържениците на подобен модел е не по-малко вътрешно противоречив, тъй като те се стремят едновременно към превръщането на ЕС в свръхсила, но и към запазване на собственото си националното влияние в него. Последното пък е най-значителното препятствие пред укрепването на единния или федерален характер на ЕС. При това положение, единствено възможен остава вторият вариант на първата геополитическа стратегия – евентуалното политическо обединение на ЕС на функционална основа (“общностен подход”).

Ултралибералната тенденция, т.е. екстремната хипотеза на евроатлантическата стратегия за развитието на ЕС, също би могла да е носител на сериозни рискове за бъдещото на Съюза. Причината е, че тя също, както и евроконтиненталната тенденция, може да бъде “инструментализирана” в геополитическо противопоставяне между ЕС и САЩ, което в този случай би могло да доведе до крайно отслабване или “размиване” на политическото единство на ЕС и неговата практическа неспособност да защитава интересите на своите държави-членки в условията на нарастващ геополитически плурализъм в света.

В приложен план, шансовете за успешно приключване на настоящия геополитически цикъл на ЕС, т.е. на неговото бъдещо разширяване към региона на Западните Балкани и най-вече Турция, биха могли да се оценят като сравнително ограничени, поне що се отнася за периода до 2014, т.е. преди приемането на новия бюджет (финансова рамка) на Съюза за 2014 – 2020. Единственото изключение в това отношение би могла да бъде Хърватска при условие, че тя поддържа най-бързия възможен ритъм на преговори, сравним с този на държавите от първата вълна на петото разширяване (в частност на т.нар. “група от Хелзинки”), и че периодът на ратификация на договора за присъединяване не надхвърля съществено този на България и Румъния – последните две държави от петото разширяване. При този “идеален сценарий” може да се допусне, че влизането на Хърватска в ЕС може да се осъществи най-рано в периода 2011 – 2012. Присъединяването към ЕС на останалите кандидати за членство, преди 2014, е на практика трудно постижимо – на Турция, най-вече, поради засилените изисквания, съгласно решенията на Европейския съвет от декември 200421, както и на Република Македония, поради факта, че тя все още не е започнала (за разлика от Турция и Хърватска) преговори за членство в ЕС. Малко вероятно е отношенията на ЕС с държавите от непосредственото му обкръжение – Източна Европа, Южен Кавказ и Средиземноморския басейн, да претърпят фундаментални промени …

* * *

Казаното по-горе обаче ще остане само “скица” на сложната геополитическа същност на ЕС, ако не се обогати с анализа на други външни фактори, които биха могли да имат съществено влияние върху неговото бъдеще, сред които транснационалните предизвикателства и заплахи, еволюцията на евроатлантическата система на международните отношения, както и на световната геополитическа система, като цяло. Не би следвало да забравяме, че в основата на създаването на ЕС, след Втората световна война, и на неговото разширяване на Изток, след студената война, стоят и външни геополитически импулси, които – под една или друга форма – могат да се окажат решаващи и за неговото бъдещо развитие …

Едва след като разширим в подобна посока хоризонта на нашето изследване, бихме могли да приемем, че сме “картографирали”, макар и в незначителна степен, новата международна “рамка” на външната политика на България и по такъв начин сме се опитали да създадем някои от научните предпоставки за нейното стратегическо планиране и провеждане.

Ноември 2008

 

Бележки:

  1. Макиндър Х., “Географската ос на историята”, сп. “Военен журнал”, София, 1/1998 г., с. 102-112
  2. Тойнби А., Изследване на историята, т. 3, София, 1995, с. 461-462
  3. Spykman N. J., America’s Strategy in World Politics. The United States and the Balance of Powers, New York, 1942, p. 180
  4. Spykman N. J., The Geography of the Peace, New York, 1944, p. 53-54
  5. Cohen S. B., Geopolitics of the World System, New York, 2003, p. 53
  6. Вж. Купър Р., Разпадането на нациите. Ред и хаос през 21 век, София, 2004, с. 49
  7. Lacoste Y., dir., Dictionnaire de géopolitique, Paris, 1993, p. 3
  8. Schnabel R. A. with Rocca F. X., The Next Superpower? The Rise of Europe and its Challenge to the United States, 2005, p. 75
  9. Timoty G. A., Free World: America, Europe, and the Surprising Future of the West, 2004
  10. Lacoste Y., Géopolitique. La longue histoire d’aujourd’hui, 2006, p. 98
  11. Бжежински З., Голямата шахматна дъска. Американското господство и новите геостратегически императиви, 1997, с. 8
  12. Lacoste Y., Op. cit., 2006, p. 70-71
  13. Тогава Европейска икономическа общност (ЕИО).
  14. Дугин А., Основы геополитики. Геополитическое будущее России, 1997, с. 221-222
  15. Редица наблюдатели смятат, че това е отговорът на северните държави в ЕС на Съюза за Средиземноморието, създаден също през 2008 г. по инициатива на Франция.
  16. Купър Р., Op. Cit., с. 54
  17. Пак там, с. 42, 209
  18. Конфликтът в Косово послужи за мощен катализатор на желанието на ЕС да се сдобие със собствени военни способности в подкрепа на общата външна политика на Съюза, учредена през 1992. с договора от Маастрихт. По време на Европейския съвет, състоял се в Кьолн в края на юни 1999., т.е. само няколко дни след края на военните действия в Косово, беше взето решението за създаване на ЕПСО. Родена от констатацията за проявеното военно и политическо безсилие от ЕС по отношение на цялата поредица конфликти в бивша Югославия през 90-те години на миналия век, ЕПСО съдържа потенциала да се превърне в първия етап от един дълъг и твърде вероятно противоречив процес на формирането на самостоятелна геополитическа идентичност на ЕС.
  19. ЕПС беше разработена от ЕК през 2004, с цел да се избегне образуването на “разделителни линии” както вътре в ОВППС по повод на отношенията със съседните региони на север и на юг, така и между самия Съюз и неговото непосредствено обкръжение. Тя се прилага към държавите от Източното Средиземноморие, Източна Европа и Южен Кавказ, които имат общи сухопътни или морски граници с разширения ЕС. Въпреки че Русия също граничи с ЕС, отношенията между тях се основават на отделно “стратегическо партньорство”, което само частично се припокрива с параметрите, в частност финансови, на ЕПС.
  20. По Тойнби А., Op. Cit, т. 1, София, 1994
  21. През декември 2004 Европейският съвет одобри нова “примерна рамка” за преговори с кандидатите за членство в ЕС, която съдържа някои елементи, засилващи изискванията, прилагани в рамките на петото разширяване. Сред тях са: условие за приключване на преговорите с кандидатите, в частност Турция, след приемането на финансовата рамка за 2014 – 2020; отворен характер на преговорите, чийто положителен резултат не може да бъде гарантиран предварително; възможност за прекъсване на преговорите в определени случаи; наличието на предварителна възможност на ЕС да “асимилира” (от институционална гледна точка) новите членове.

 

 

https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/100-2009/broi2-2009/715-es-i-ogranicheniyata-na-klasicheskata-geopolitika

 

***ЕС -L

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.