ПРОФ. СВЕТЛОЗАР ЕЛДЪРОВ: ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕКЪРШИ И РАЗОБЛИЧИ ГЕНОЦИДНИЯТ ПЛАН НА ВИСОКАТА ПОРТА И СПАСИ БЪЛГАРИТЕ ОТ МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ ОТ УНИЩОЖЕНИЕ

октомври 17 | Posted by admin | Интервю

Румяна Милева,

в. „Целокупна България“

 

Професор д. ист.н. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН е роден през 1956 г. в Пловдив в семейство на учителка и офицер с родови корени в македоно-одринското
революционно движение и църковно-училищното дело на Българската уния. Завършва история в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1980 г. Научната си кариера започва в Института за военна история при Генералния щаб на Българската
армия. Специализира църковни науки в Папския източен институт в Рим през 1990 – 1991 г. Член е на Македонския научен институт, Тракийския научен институт, Българската асоциация по военна история, Военноисторическата комисия, Българското историческо дружество. Участва в редколегиите на списанията „Македонски преглед“, „Военноисторически сборник“ и „Балкани“. Автор е на много книги на историческа тема: „Илинденско-Преображенското въстание 1903. Военна подготовка и провеждане” (колектив),  „Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897-1912 ”, „Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1878 – 1945 г.”, „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България 1895-1903”, „Католиците в България. Историческо изследване 1878 -1989”, „България и Ватикана. Дипломатически, църковни и други взаимоотношения 1944-1989”, „Униатството в съдбата на България”, „Сръбската въоръжена пропаганда в Македония 1901-1912” и др.

Проф. Елдъров взе участие в организираната от БАНИ научна коференция по повод 110-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, която се проведе на 10 октомври т. г. в киносалона на ВМА-София. Той се съгласи да даде интервю за читателите на в „Целокупна България”.

– Проф. Елдъров, тази година отбелязваме 110 години от Илинденско-Преображенското въстание. Какво трябва да знае всеки българин за това въстание?

– Българската историография по традиция назовава Илинденско-Преображенското въстание „вторият най-висок връх в борбата за национално освобождение след Априлското въстание“. Ако приравняваме въстанието на македонските и тракийските българи от 1903 г. с Априлската епопея, не бива да го подценяваме в резултатите. Априлското въстание си постави политическа цел – освобождението на България – и частично я постигна със създаването на Княжество България и Източна Румелия. Илинденско-Преображенското въстание си постави екзистенциална цел – да спаси българите в Македония и Одринска Тракия от геноцид, да предпази българщината от унищожение. Това ясно и точно е заявено в „Общия план и цел на въстанието“: „Целта на въстанието е не ние да победим Турция, а тя да не може да ни победи“. И веднага след това се прави аналогия със съдбата на арменците.
Всеки българин днес трябва да знае, че през първата половина на 1903 г. Османската империя направи опит да пренесе модела на репресии, с който мачкаше и унищожаваше арменците в малоазиатските си вилаети, в европейските си провинции, срещу българите. Целта на Високата порта беше с този своеобразен „пълзящ геноцид“ в рамките на няколко години да сведе числеността на македонските и тракийските българи до незначително малцинство и по този начин да остави автономната идея без народностна основа, а на българската държава да
отнеме всякакви основания за намеса в нейните вътрешни работи. Геноцидният план на Високата порта е забелязан от екзарх Йосиф и обстойно анализиран в неговите изложения до българското правителство още преди въстанието. В Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г. също се описва тази политика. Вярно, екзарх Йосиф и революционните дейци не използват понятията „геноцид“ и „етническо прочистване“, защото тогава те още не съществуват в политическия речник. Описана с присъщите понятия на тогавашния български език, турската политика спрямо македонските и тракийските българи през пролетта и лятото на 1903 г. обаче е точно това – опит за приложение на средствата и методите на геноцида и етническото прочистване. Затова Илинденско Преображенското въстание не беше ненавременно, не беше случайно и най-важното – не завърши с поражение.
Въстанието беше добре подготвена и осъществена въоръжена съпротива, която разобличи турската геноцидна политика и спаси българите в Македония и Одринска Тракия от унищожение.

– Въстанието е кръстено на името на два църковни празника – Илинден и Преображение. Бихте ли разказали по-подборно за началните въстанически действия и правилно ли е към това наименование да се прибави и Кръстовденско?

– Имената на въстанието от 1903 г. са давани от историците, не от въстаниците. За тях то е просто „въстание“, въоръжен протест, борба на живот и смърт с една тирания, борба за лично, семейно и национално оцеляване. Названието „Илинденско въстание“ доби популярност след войните през 1912 – 1918 г., когато македонските и тракийските българи, дотогава единни в своята културна и революционна борба, тръгнаха по различни политически пътища. Като по-многобройни и активни, македонските дейци наложиха това име. През 80-те години на ХХ век българската историческа наука направи много да популяризира названието „Илинденско-Преображенско въстание“. Смятам, че то по-точно отразява същността на националноосвободителната борба на българите от Македония и
Одринска Тракия от Берлинския конгрес до Балканската война. Борбата беше „македоно-одринска“, организациите се самоназоваваха „македоно-одрински“ (Вътрешната македоно-одринска революционна организация, Македоно-одринската организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет и пр.) и затова е редно в наименованието на въстанието да присъстват имената на църковните празници, на чиито дати беше обявено въстанието в Македония и Одринско – 20 юли, Илинден, и 6 август, Преображение. Някои историци настояват
към названието на въстанието да се добави и „Кръстовденско“, тъй като на 14 септември, Кръстовден, е обявено началото на бойните действия в Серски окръг. Това е излишно по посочената по-горе причина, а  още и затова, че ако трябва да бъдем чак такива перфекционисти, ще се наложи да добавим и названията на църковните празници, които Българската православна църква прославя на датата, на която формално е обявено въстанието в Скопски и Солунски окръг – 27 юли. А те са общо три – Св. Пантелеймон, Св. Седмочисленици и Успение на Св. Климент Охридски. Въстанието на българите в Македония и Одринска Тракия през лятото и есента на 1903 г. наистина беше
най-продължителното в новата българска история, но едно такова описателно название ще му дойде в повече. Достатъчно е да го наричаме Илинденско-Прображенско.

– Княжество България предупреждава въстаниците, че няма да се намеси в организираното въстание и въпреки това то не е отменено. Това ли е била правилната стъпка?

– Правилната стъпка е, че въстанието през 1903 г. беше подготвено и обявено. Мнозина съвременници тогава, а и някои историци днес укоряват България задето не се е намесила по-активно. Обикновено се поставя въпросът – защо България не обяви война на Османската империя, защо не подкрепи въстанието със своята армия. Не е необходимо човек да бъде голям стратег или далновиден политик, за да се досети какво би станало, ако през 1903 г. България беше тръгнала на война. Щеше да стане онова, което се случи през 1913 г. – срещу нея щяха да се обединят всички съседи, Българя щеше да бъде смазана военно и политически и тогава Османската империя с един удар щеше да ликвидира българите и в Македония, и в Одринска Тракия. Подложено на силен натиск от великите сили
и най-вече от Русия, българското правителство чрез своите търговски агенти (консули) предупреди дейците на ВМОРО, че няма да е в състояние да се намеси военно. По същата причина беше разтурен Върховният комитет и неговата организация в България. Българската държава обаче не изостави македонските и тракийските българи. Косвено, чрез армията и офицерския корпус, тя даде своя принос в борбата за съхраняването на българщината отвъд Рила, Родопите и Странджа.

– Някои от представителите на ВМОРО са настоявали въстанието да се отложи за есента, за да могат въстаниците да се въоръжат по-добре. Би ли имало това значение при положение, че въстаниците са наброявали 26 000, а турската армия се е състояла от 350 000 души?

– Доколкото е имало подобни предложения, те са били напълно несъстоятелни. Ако въстанието беше обявено през есента, щеше да се води през зимата. Въстаническата армия не е пригодена за активни действия през този сезон. Една отсрочка с два – три месеца нямаше да повлияе на съотношението на силите. За въстаническата стратегия най-важно беше борбата да бъде колкото се може по-дълготрайна, с пестене на силите. Затова е избрано поетапното или
стъпаловидно обявяване на въстанието в различните окръзи.

– Защо е било толкова важно битките на въстаниците във все още неосвободените български земи да продължат колкото се може по-дълго?

– Стратегическото паниране на въстанието е дело на български офицери. На тях принадлежи основната идея за последователното или стъпаловидно обявяване на въстанието в различните окръзи – на 20 юли в Битолски окръг, на 27 юли в Скопски и Солунски окръг, макар само формално, чрез диверсионни акции и атентати срещу железопътните линии, на 6 август в Одрински окръг, на 14 септември в Серски. По този начин с ограничените ресурси на въстаническата армия борбата продължава близо три месеца, т. е. достатъчно дълго, за да не може този път Европа да си затвори очите.

– Вие твърдите, че макар и потушено, въстанието е постигнало основната си стратегическа цел –  предотвратяването на геноцид от страна на османската империя към българския народ, какъвто тя е проявила към арменския народ. Съществуват ли исторически доказателства за това?

– Понякога очевидното е най-трудно забележимо. Както вече споменах, съществуват исторически свидетелства, при това отдавна познати и достъпни, които разкриват облика и същността на турската политика спрямо българите в
Македония и Одринска Тракия през първата половина на 1903 г. именно като опит за етническо прочистване и геноцид. Най-впечатляващи са трите обширни изложения на екзарх Йосиф от май и юни 1903 г., адресирани до Министерството на външните работи и изповеданията в София лично до княз Фердинанд. В тях българският
църковно-народен водач много точно е схванал и много ясно е обяснил този завой в турската политика от традиционната репресия към пълзящия геноцид. Тези и други документи са публикувани още през 1978 г. в сборника „Освободителните борби на българите в Македония и Одринско 1902 – 1904. Дипломатически
документи“, едно изключително ценно, но забравяно или подценявано напоследък документално издание. Достатъчно е също да се прочете и мемоара на Вътрешната организация от 1904 г., за да се проумее същността и целите на турската политика. А твърдението, че Илинденско-Преображенското въстание постига стратегическата си цел да разобличи и прекърши геноцидния план на Високата порта, се основава пак на документални исторически свидетелства. Те показват, че вместо да чакат да ги бият и унищожават поотделно, през 1903 г. ръководителите на ВМОРО респектират турските власти с повсеместно и масово въстание. За какъв военен неуспех може да се говори, огато въстаническата армия дава около 1000 жертви, а турската войска близо 6000, или три пъти повече от загубите й в Гръцко-турската (Тесалийската) война от 1897 г.? При това тези данни не са събрани по обичайния начин, по който е направена анкетата на Задграничното представителство, а фигурират в документ на българското военно разузнаване от 1903 г., които вече съм използвал в моите публикации. От невъоръженото население според статистиката на ВМОРО падат 4 694 убити, които наистина са непрежалими свидни жертви за техните семейства и за цялата българска общност, но все пак са несъизмерими с жертвите на арменците, изчислявани с десетки и стотици хиляди. Само за сравнение да припомня, че през 1894 – 1896 г. турските власти и военизираните кюрдски отряди избиват 300 000 арменци. Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. не беше безсмислена хекатомба и жертвите не паднаха напразно. Наистина, всеки човешки живот е ценен и сам по себе си трябва да се разглежда не като статистическа единица, а като тежка и безвъзвратна загуба за личността, семейството и общността. Но тъкмо затова трагичната съдба на близо шестте хиляди загинали българи в Македония и Одринска Тракия през 1903 г. се осмисля в съдбата на националната общност – с цената на техния живот е прекършен и разобличен геноцидният план на Високата порта. Това, а не „пепелищата“ трябва да се помни: Илинденско-Преображенското въстание спаси македонските и тракийските българи от геноцид и запази културно-националното дело на Българската екзархия. Тази кауза заслужава своите жертви! Ето, това е смисълът на саможертвата, която Вътрешната организация решава да поеме от името на българите в Македония и Одринска Тракия, за да ги спаси като общност и народ. Оставен без отпор, пълзящият геноцид на турските власти вероятно би успял в рамките на 3 до 5 години да разреди българското население в европейските вилаети до степен на незначително малцинство, която не заслужава вниманието на
великите сили. Що се отнася до щетите, претърпени по време на въстанието, трябва добре да се знае, че те са възстановени само за няколко години. Въпреки трудностите, Българската екзархия успява да изправи църковно-училищното дело на крака. По силата на амнистията, наложена на Високата порта от турско-българското споразумение от 26 март 1904 г., от затворите и заточенията са освободени 1 640 българи, немалка част от които са учители. Общо броят на учителите, възползвали се от политическата амнистия, възлиза на около 200 души. Въпреки създаваните от турските власти всевъзможни пречки, повечето от тях успяват да се върнат на старите или да получат нови назначения. По сходен начин е решен и проблемът със свещениците. Получават право да се върнат по родните си места и бежанците и голяма част от тях се възползват от него. Само за първите пет години след въстанието субсидията на българската държава за Екзархията се удвоява – от 49 000 златни турски лири през учебната 1902 – 1903 г., на 83 374 през учебната 1907 – 1908 г. Мобилизира своите морални и материални сили и българското население в Македония и Одринска Тракия. Така още през 1907 г. Екзархията успява да възстанови училищното дело в предишните му статистически размери. В навечерието на въстанието тя разполага с 958 основни и класни училища с 1 621 учители и 46 128 ученици. През учебната 1907 – 1907 г. броят на училищата вече възлиза на 940 с 1 620 учители и 43 174 ученици. В следващите години българското църковно-народно дело още повече напредва. С подкрепата на България и с лишения от собствения си залък българите от Македония и Одринска Тракия буквално
успяват да издигнат върху пепелищата на турските опустошения нови, по-просторни и още по-хубави училища и храмове. По-добър материален символ за триумфа на българската солидарност и саможертва над турския геноциден план едва ли може да се намери.

Защо Битолския революционен окръг въстава масово, а в Солунския, Струмишкия и Скопския окръзи действат отделни чети и населението не въстава по изричното нареждане на ВМОРО?

В Битолския вилает, или Битолския революционен окръг от организационно-териториалната структура на ВМОРО, българското население е най-компактно и значително надвишава турското. По тази причина в тази част на Македония Българската екзархия успява да разгърне пълноценно своето църковно-училищно дело и да формира многочислена българска интелигенция, която застана начело на освободителната борба. В Солунския, Струмишкия и Скопския окръг демографската картина е по-неблагоприятна, а освен това, или по-скоро тъкмо заради това, там българското екзархийско дело беше спъвано от гръцката и сръбската пропаганда, фаворизирани от Високата порта. По тези и по други чисто организационни причини Илинденско-Преображенското въстание доби масов и повсеместен характер главно в Битолски окръг и в Малкотърновско-Лозенградско-Бунархисарския район на Одрински окръг, в Пиринска Македония или Четвърти въстанически окръг „Пирин планина“ то се изрази в
активни четнически действия с по-ограничена подкрепа от местното население, а в станалите окръзи четническите действия, т. е. тактиката на партизанската борба, беше с по-ниска интензивност. Впрочем през септември 1903 г., когато част от четите от вътрешността се изтеглят към България, а други се опитват да навлязат вътре, в пограничната част на Скопски окръг се водят редица боеве, които по нищо не неотстъпват на разигралите се в Серски окръг.

– Цитирате данни от Централния военен архив във Велико Търново, според които в опита си да потуши въстанието турската войска е дала близо 6000 жертви, докато Мемоара на Вътрешната
организация сочи само 994 убити и ранени от българска страна. Как си обяснявате този факт при положение, че османска армия  е  превъзхождала бунтовниците не само  по численост, но и по бойно
снаряжение?

– Не бива да говорим за илинденско-преображенските въстаници като за бунтовници, тъй като това създава невярната представа за някаква отчаяна, слабовъоръжена, неорганизирана и обречена маса. С колегите от
Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия, с които през 80-те години заедно изследвахме Илинденско-Преображенското въстание и написахме неговата история, въведохме в научно обръщение достатъчно исторически доказателства, че става въпрос за добре организирана и обучена въстаническа армия, способна да устои на турската войска в продължение на три месеца. В нея могат да се различат три категории бойци.
В първата се включват военнослужещите от Българската армия и постоянните четници и войводи на Вътрешната организация и Върховния комитет. Едните със своята подготовка, а другите с дългогодишния си четнически стаж превъзхождат във военно и морално отношение турските войници. Турците правят разлика между обикновените въстаници и постоянните четници, за които сред тях битуват най-невероятни слухове и легенди, свидетелстващи за формираната още в предилинденския период психологическа нагласа на респект и страх. Редовната турска войска без желание преследва четите на ВМОРО и само при голямо числено превъзходство се решава да влезе в боеве, в които по правило дава много жертви.  Още по-голям е респектът от четниците на Върховния комитет, които са отбили службата си в българската армия, облечени са в български униформи и се командват от български офицери. Действията на тези чети хвърлят в тревога турските власти и вселяват страх в душите на турските офицери и войници, които виждат в тях вече не представители на османската рая, а армията на свободната българска държава. Втората категория въстаници се състои от селската милиция на ВМОРО, която е преминала през по-системен курс на
обучение и е получила бойното си кръщение още преди въстанието в сблъсъците с войската и в частичните мобилизации. В общи линии, особено що се отнася до милицията в Битолския окръг, тя може да се смята за равностойна на редовната турска войска, като пропуските във военното обучение компенсира с високия си
боен дух. Тази категория е най-многобройна във въстаническата армия и изнася тежестта в повечето от боевете по време на въстанието. В третата категория влизат въстаниците, които за първи път се изправят с оръжие в ръка срещу
вековния поробител. Тук се причисляват и онези селски чети, които по различни причини   не са получили достатъчна подготовка. Те са повече в Одринския, отколкото в Битолския окръг. Въпреки несъмнения си ентусиазъм и жертвоготовност, тази категория е със скромни военни познания и умения, но е по-малобройна от втората. Като обща характеристика за въстаническата армия може да се каже, че тя притежава сравнително добра за условията и възможностите военна подготовка и с висок боен дух. Това е армия, която не само води боеве с многократно превъзхождащия противник, но и му нанася огромни загуби. Несъмнен принос за това имат представителите на Българската армия, които заедно с военния си опит принасят в жертва на освободителното дело своята кариера, а някои и собствения си живот.

– Каква е ролята на българското офицерство в организацията на Илинденско-Преображенското въстание?

– Без българските офицери или без българските военнослужещи историята на Илинденско-Преображенското въстание, както и изобщо на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия
нямаше да бъде тази, която днес познаваме. Само да припомня, че в подготовката и осъществяването въстанието  участват един генерал и 48 офицери от Българската армия със звание от подпоручик до полковник, които през 1903 г. в един или друг момент се намират на територията на Македония и Одринска Тракия. Още повече са българските офицери, които без да напускат своите части и поделения оказват съдействие за подготовката и провеждането
на въстанието. Не бива да се забравя, че тайните офицерски братства, скритият двигател на освободителната борба, които стоят в основата и на Вътрешната организация, и на Върховния комитет, в навечерието на въстанието обединяват близо 1000 офицери на действителна военна служба или половината от българския офицерски корпус по онова време. Разбира се, не бива да бъде подминаван и приносът на фелдфебелите, подофицерите и войниците от Българската армия, които също участват активно в македоно-одринското революционно движение и в Илинденско-Преображенското въстание.

– Когато въстаниците обявяват Крушевската република те канят албанци и власи за общ отпор срещу османската армия. Наивитет ли е било да вярват, че тази република ще просъществува?

– По отношение на градовете основният стратегически план на Илинденско-Преображенското въстание, както и оперативнят план за въстанието в Битолския окръг, препоръчват или демонстративни нападения, за всяване на
респекти и паника, каквито са осъществени срещу Кичево и Ресен, или бързи акции без задържане на овладените градове, каквито са случаите с Невеска и Клисура. По аналогичен начин и в Одринския окръг въстаниците овладяват Василико и Ахтопол и след това се оттеглят. В този смисъл, от гледна точка на военната история, задържането на Крушево от въстаниците и обявяването на Крушевската република може да се смята за отстъпление от въстаническото планиране, една военно-политическа грешка или свеобразен социален експеримент, осъществен под
влияние на дейци с по-леви разбирания, каквито преобладават в ръководството на едноименната революционна околия. Дълго време българската историография по идеологически подбуди и съображения преекспонираше мястото и значенето на Крушевската република. Същото, но със съвсем други политически мотиви правят това скопските историци, които търсят в нея началото на съвременната македонска държавност.

– Турците предприемат различни действия, за да изгонят българите от техните земи –  събират данъци за години напред с цел разоряване, опожаряват много села и др. Много българи в Беломорска Тракия побягват и оставят къщите и имотите си, за да спасят живота си. Те не успяват да си вземат документите. Възможно ли е сега са получат компенсации от Турция и на каква база?

– В Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г., който прави рекапитулация на Илинденско-Прображенското въстание, числеността на бежанците от Македония и Одринско, потърсили спасение на територията на българската държава, се изчислява кръгло до 30 000 души. Статистиката е направена по официални данни на българското правителство. В моите изследвания съм попадал на документ на Министерството на вътрешните работи и изповеданията в София, което оценява броя на бежанците между 28 000 и 29 000 души. Много е важно да се знае, че в следващите две – три години след въстанието, по силата на цитирания вече българо-турски договор, огромното мнозинство от тях, поне до 95 процента, се връщат в изоставените си села. В България остават само най-активните участници във въстанието, които не желаят да се излагат на рискове, както и такива, които по една или друга причина предпочитат да пуснат корен в страната. Това също е документирано от съответните български институции. Принуждаването на Османската империя, по силата на договора от 26 март 1904 г. да даде амнистия и да приеме обратно бежанците е част от стратегията на ръководителите на въстанието да предотвратят етническото прочистване на Македония и Одринско. Компенсация от Турция обаче трябва да получат потомците на бежанците от Одринска Тракия през 1913 г., на жертвите от разорението на тракийските българи. Към тях не само турското правителство, но и българската държава е в голям морален и материален дълг.

– Какъв е новият прочит на историята – победа или поражение е Илинденско-Преображенското въстание?

– Вече отговорих на този въпрос, но ще използвам случая още веднъг да подчертая, че Илинденско-Преображнското въстание изпълни своите стратегически цели, изобличи и прекърши „пълзящия геноцид“ на Високта порта.
Затова не „пепелщата“, а самопожертвувателният подвиг на македонските и тракийските българи през лятото и есента на 1903 г. заслужава да се помни, чества и прославя. Въстанито на българите в Македония и Одринска Тракия
показа на Османската империя цялата мощ на Вътрешната организация и респектира турската войска. Високата порта разбра, че има пред себе си не изолирани терористични ядки и безпомощна неорганизирана маса, а цял един народ, обладан от воля за борба и предан на своята организация. Още по-многозначително, респектиращо и смразяващо за нея е присъствието на десетки български офицери, които всъщност превръщат въстаналия народ във въстаническа армия. След 1903 г. вече не само Високата порта, но и последният турски аскер сигурно е потръпвал
при мисълта, че някога може да се окаже лице в лице с нейния вдъхновяващ оригинал – редовната българска армия. Най-вече по тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Османската империя не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи „арменския модел“ на организиран и целенасочен геноцид.

– Някои съвременни историци говорят за „османско присъствие”, а не за „османско робство”. Какво трябва да се направи, за да не се изкривява  историческата истина и в същото време да се поддържа добър тон на съседство на Балканите?

– Понятията „турско робство“ или „турско иго“ ни бяха завещани от Възрожденската епоха. Продължават да се използват и в периода на македоно-одринската борба. Много често екзарх Йосиф предпочита в официалните си
изложения до българското правителство да пише за „турското правителство“ или „турската власт“, а не за „османско правителство“ или „османска власт“. Обаче, да настояваме историците в своите научни изследвания да назовават формата на управление в Македония и Одринска Тракия и политическият статут на македонските и тракийските българи с езика на Христо Ботев и Иван Вазов и да използват само понятията „турско робство“ или „турско иго“, е повече от нелепо. Освен тях, в научно обръщение са и понятията „османско“ (респективно „турско“) „владичество“, „господство“, „подтисничество“ и др. Това са равностойни термини и няма директива, изискване или канон непременно да се използва или само „османско“, или само „турско“, въпрос е на авторски подход, разбиране и съвест.
Що се отнася до понятието „присъствие“, било то османско, турско или чуждо, от него вече се срамуват и ония османисти, които го сътвориха. Отдавна не съм чул или чел някой от тях да го използва.

– РМакедония твърди, че има македонска нация и обявява известни българи, живели по тези земи за македонци. Възможно ли е България и Македония да имат общи празници в името да се подобрят
съседските отношения?

– Не виждам как честването на общи празници може да повлияе на добросъседските отношения. С никоя от държавите в Европейския съюз не честваме общи празници, но с повечето от тях сме в отлични отношения. Ако е въпрос до общи чествания на лица или събития от историята на освободителните борби на Македония, стига да поискат, политиците от двете страни са в състояние да си ги организират. И без това някои от официалните
празници на двете страни са едни и същи – като 24 май например. Не виждам обаче как това ще повлияе на нашите исторически изследвания.  Нима някой сериозно очаква, че по политическа директива историците от двете страни ще се откажат от своите досегашни публикации, ще плеснат с ръце и ще се прегърнат. Едно евентуално общо честване на Илинденско-Преображенското въстание, каквито идеи напоследък често се лансират, мен лично няма да ме накара да променя моя научен поглед за него. Впрочем за някои български историци допускам, че могат и да се адаптират своите специалности съобразно с политическата конюнктура, след като веднъж вече са го правили – от историци на БКП станаха културолози, от преподаватели по научен комунизъм се превърнаха в политолози и пр. За историците от Скопие обаче съм сигурен, че няма да се отстъпят от тезата за съществуването на македонска
нация  и за нейните исторически корени. Лично аз виждам сътрудничеството с тях като научна и гражданска смелост да си прочетем взаимно нашите изследвания, да се изправим едни срещу други на конференции, да видим как при използването на едни и същи исторически извори получаваме различни научни резултати. Напоследък Българската академия на науките и Македонската академия на науките и изкуствата полагат усилия за научно сътрудничество. Без съмнение най-проблематично ще бъде то в сферата на хуманитарните науки. Как ще се развие, бъдещето ще покаже. Но ако политиците имат желание, идеи и воля да развиват добросъседските отношения между двете страни, нека да опитат и те, а не да се оправдават само с историците.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.