АКАД. МИХАИЛ БЕЛЧЕВ: НА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА НЕ МУ ОСТАНАХА СИЛИ ДА ПРОТЕСТИРА

декември 11 | Posted by admin | Интервю

Григор Николов,

СЕГА

Михаил Белчев е роден на 13 август 1946 г. в гр. София. Учи във ВМГИ-София минна електромеханика. Завършва Ленинградския държавен институт за театър, музика и кино със специалност телевизионна режисура. От 1967 г. е професионален изпълнител, автор на музика и стихове за песни. Концертира в Европа, Азия, САЩ и Канада. Носител на „Златния Орфей“ за цялостна дейност. Почетен гражданин на София, академик на Българската академия на науките и изкуствата. Има издадени 9 книги със стихове, 9 албума с песни.

 

– Как от инженер се става поет, композитор и режисьор?

– Откакто се помня, в моя дом поезията и музиката са имали достойно място. Нямаше ден, в който баща ми да не донесе поне едно цвете на майка ми. У дома се събираха приятели на моите родители и се рецитираше и пееше. Израснах в любов, пеех в хор „Бодра смяна“ – академия за нас, децата от 50-те години. Там се научихме да ценим истинското изкуство, а и да го
създаваме и опазваме. Независимо, че завърших първия випуск на Техникума по слаботокова електротехника „А. С. Попов“, а по-късно постъпих във Висшия минно-геоложки институт, никога не се разделих с поезията и песента. Поет, композитор и режисьор не се става, а се ражда. Стремежът ни към съвършенство, водени от светлината и любовта, ни прави понякога по-различни. Затова има стихове, романи, живопис, кино, музика, песни, които дай боже да ни надживеят.

– Спомняте ли си от време на време песента „Вървят ли двама“?

– През 1968 г. пях на Световния младежки фестивал. През 1969 г. с Мария Нейкова спечелихме първа награда на „Златният
Орфей“. И така, вижте колко години се изтъркаляха. Ето и случая с „Двама“ – песента от филма „Козият рог“ с музиката на непрежалимата Мария Нейкова и текст на покойния Богомил Гудев, изпята неповторимо от нея. Да, тананикам си я често, а и си поплаквам, защото го има приятелството, защото има и памет.

– В какво е силата на изпятата поезия?

– Хм, в какво е силата на изпятата поезия – да си спомним „Вставай страна огромная, вставай на смертньiй бой…“ и изходът от войната е ясен. Дори някои от моите песни са променяли съдби: „Не остарявай, любов“ – муз. Х. Агасян, т. Н. Йорданов,
„Младостта си отива“ – муз. Н. Андреев, т. Н. Йорданов, „След 10 години“ – изпята от ФСБ, „По първи петли“ – муз. Ст. Димитров,
т. М. Белчев, изпята от Васил Найденов и много други.

– Трябва ли един певец да има политически пристрастия? В световен мащаб има много примери за това, но у нас като че ли е неудобно да се афишираш към една или друга партия.

– Не виждам нищо лошо човек да членува в някоя партия, а за участие в кампания, артистът трябва да получи хонорара си. Това е неговият труд. Той има цена. Семейството, съпругата ми Криси, синът ми Константин и моите близки, хората, които вярват в това, което върша – те са моята истина и няма никога да ги предам. Вярвам в бъдещето на България.

– Връщам Ви към началото, защото ми се ще да направите един паралел между това как започваха певците от старото поколение и днешните?

– Заедно с покойния композитор Найден Андреев, мой колега и приятел, през 1966 г. във ВМГИ създадохме групата „Пчелите“.
Солисти тогава бяхме Еди Бец – също наш състудент, Стефан Петров (по-късно Николов от ВИАС) и аз. За световния младежки фестивал в 1968 г. написахме песента „Кой София с обич заля“ – първата българска забавна песен в ритъма на ръченицата. Спечелихме публиката и песента стана популярна в мое изпълнение. Това беше началото. Националното радио, националната телевизия, „Балкантон“, пресата – всички бяха впечатлени от студентската ни група. Големите майстори на шлагера Петър Ступел, Борис Карадимчев, Ангел Заберски, Атанас Косев, Александър Йосифов, Константин Драгнев, Иван Калчинов,
а след години по-младите Ал. Бръзицов, Найден Андреев, Хайгашод Агасян, Валди Тотев, Асен Масларски и др. станаха мои приятели и съмишленици в създаването на десетки песни, с които спечелихме сърцата на публиката в много страни. Огромна
роля в тази ни дейност имаха авторите на стиховете за песни: Петър Караангов, Найден Вълчев, Любомир Левчев, Георги Константинов, Емил Симеонов, Миряна Башева… Един от тях – Недялко Йорданов, с поезията и приятелството си, ми е
особено скъп. И така, ден след ден ние създавахме стихове и песни, осъмвахме в студиата на радиото или телевизията, на гарите и аерогарите, от град на град, от страна в страна, за да извоюваме любовта на хората. Така живяхме, живеем и дай боже да живеем в името на поезията и песента, на красотата и приятелството. Сега има формати, които по калъп създават някакви подобия на машини за „парчета“ и след употреба ги захвърлят на улицата, да не говорим за заробващи договори и нулеви продажби на концертите им и дисковете им.

– Има ли приемственост между поколенията? Ако не – защо и къде се къса нишката?

– И да, и не. Много млади изпълнители се обръщат към старите проверени хитове и с това поемат уроците на предишните поколения изпълнители, но има и такива, които отричат всичко. Различните начини за оформянето и изграждането на един изпълнител на забавни песни от моето време и на сегашния къса нишката на приемствеността.

– Бардът, да не го припознаваме само с Висоцки, Окуджава и Боб Дилън, е и човек, който пее протестни песни и си отстоява мнението. За какво протестира днес интелектуалецът, ако въобще протестира?

– С удоволствие и любопитство съм слушал Висоцки. При първото посещение на театър „Таганка“ в София го гледах в
„Хамлет“ – постановка на Юри Любимов. С всяка измината минута той „растеше“ на сцената. Гласът му „дереше“ пространството. Уникален артист. Имах късмет да се запозная с него в дома на Любо Левчев. Окуджава е по-близък до мен като поезия и сантимент. Даже направих превод на „Прощаване с новогодишната елха“. Боб Дилън е съвсем друга „материя“. При него метафорите са други и мисля, че съвременната популярна песен и музика му дължи много. А днес интелектуалецът протестира за свобода на духа, за адекватна оценка на труда му, за защита на авторското му право и заплащането му. За нормалните си и лишени от унижения старини. Май вече не му и останаха сили на интелектуалеца, за да протестира.

– Време ли е за бардове сега?

– И още как. Май повече отвсякога. Трябват песни, които да повдигнат духа.

– Променя ли се музиката в годините на прехода според посоката на политическите ветрове?

– В началото на прехода се появиха песни, които дишаха с пулса на времето, „Вдигни очи“, „Развод ми дай“ и др. Но
сега около протестите не чух нови песни. Може би емоцията отива някъде другаде. Жалко.

– Популярната песен напипва ли проблемите, които вълнуват обществото, или си върви в отделен коридор?

– Популярната песен не само напипва проблемите, които вълнуват обществото, а и бърка в самата рана. Естествено е да има песни с развлекателен характер, но и такива, които да дават шанс на хората за по-добър живот.

– 45 години сте свързан с развитието на българската популярна музика. Как определяте последните години в
нея?

– Състоянието на българската популярна музика в момента за мен е ход назад във всяко едно отношение – качество, поезия,
фестивали и т.н. Аз си обичам нашето поколение изпълнители и не съм имал с никого от гилдията проблеми.

– Става ли се с една песен звезда?

– Зависи къде и кога. Има песни и изпълнители, които са емблеми на поколенията. Жалко е обаче, че културата и страстта към
истинското изкуство остава някак неунаследена от по-новото поколение изпълнители.

– Кое е по-голямото призвание – орденът или песните в сърцата на хората?

– Този орден, който получих – „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие, се връчва от президента за особени заслуги в областта
на културата и несъмнено е гордост. Но това, че песните ми и стиховете се пеят повече от 40 години, ме прави истински щастлив. Щастлив съм, когато видя, че залата е препълнена. Когато по улиците ме спират непознати, за да ми благодарят
– за песните, за поезията, за това, че съм българин. Така разбирам, че още съм нужен.

– Коя е утехата на Михаил Белчев?

– Ще си позволя да цитирам финала на едно мое изпято стихотворение:

„След мен не зная аз какво ще бъде,

но сигурно ще бъде по-добре

и само за едно ще съжалявам,

че няма да ме има някой ден.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.