Йордан Каменов, дописен член на БАНИ: НАШИТЕ СЪВРЕМЕННИЦИ ИМАТ НУЖДА ОТ ВЪЗРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО САМОЧУВСТВИЕ

април 25 | Posted by admin | Интервю

Румяна Милева, в. „Целокупна България”

Писателят Йордан Каменов е роден на 2 февруари 1945 г. Получава средно техническо образование, а после завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Българска филология”.  Поканен е от своя преподавател доц. Елефтеров за член на студентския кръжок по литературна критика. Създател е на сп. „Монтажи”.  Бил е главен уредник на музея „Вапцаров”.  Дълги години работи в Националния литературен музей, в продължение на 7 г. е негов директор.  Член е на Съюза на българските писатели и дописен член на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). Написал е много рецензии,  статии, есета, студии, които са публикувани във водещи периодични и литературни списания и вестници.

Йордан Каменов  е на 7 книги, две от тях са за Вапцаров –  „Властта, историята и Вапцаров”, „Вапцаров между митовете и любовта”. Подготвя трета книга за големия поет. Голям обществен отзвук предизвика книгата му „Те можеха да бъдат нобелисти”. Последната му книга е „Словото в немилост”. Съставител е на антология с поетични хумористични произведения от български автори „Покани ме дяволът” (издателство „Факел” ). Това е третият том от поредица, предстои да бъдат издадени първите два тома (единият от тях ще включва интимна лирика, а другият – социална, философска и религиозна поезия).

Преди 2 г. Йордан Каменов създаде спектакъл Вапцаров. Той е основният движещ мотор на Театъра на българското слово към БАНИ. В края на миналата година подготви спектакъл за Алеко Константинов, който бе представен в киносалона на ВМА- София. От началото на 2014 г. на сцената на  Общинския Културен Институт „Красно село“ бяха представени три спектакъла по негови сценарии- за Симеон Радев, Любен Каравелов и сборен спектакъл, посветен на 135-годишнината от  рождението на трима български творци –  комедиографа Стефан Л. Костов, писателя  проф. Александър Балабанов  и художника Асен Белковски.

– Г-н Каменов, Вие сте автор на няколко спектакъла, посветени на изявени български творци. Как се роди идеята за първия от тях?

– Реших да направя сценарий по случай 70-годишнината от разстрела на големия български поет Никола Йонков Вапцаров.

Исках да намеря продуктивния начин да въвлека съвременниците, често потопени в празнословие и обезверение, в света на Вапцаровото поетично слово по един нестандартен начин. Съобразих се с това, че на днешния зрител му е трудно да понесе накуп прекалено дълъг текст, затова реших да изградя спектакъла от няколко отделни части, свързани помежду с изпълнения на барда Бойко Георгиев. От една страна песните играеха ролята на свързващо звено между отделните текстове, от друга –  носеха допълнителни послания. Освен стихове на Вапцаров в изпълнение на Галя Асенова, включих и стихове от съвременния поет Атанас Капралов, които по своя социален заряд кореспондираха със  стиховете на Вапцаров. В композицията включих едно мое есе за Вапцаров и авторско интервю с писателя Славчо Красински, който е имал една среща с Вапцаров и разказва за нея. Предлагал  съм това интервю през последните години на много вестници и списания, но нито една медия не пожела да го публикува.

– Защо не пожелаха да го публикуват?

–  Всеки се хващаше не за същността, а за големия размер на интервюто, което не беше по-дълго от 4-5 компютърни страници. По време на спектакъла наблюдавах реакцията на публиката – хората бяха във възторг. Красински предизвиква Вапцаров с пиперливи мисли, но в тях прозира особения му пиетет към големия поет. Преди промените не можех да предложа интервюто на пресата, защото наричаха Красински ренегат и какъв ли още не. Сега не знам кой не смее да го публикува. Така или иначе този текст имаше вече своя първи дебют пред публиката и тя го възприе като откровение.

– Освен автор на сценариите за изявени българи вие сте и водещ на самите спектакли.

– Да, това ми дава възможност да бъда нещо като диригент на спектакъла – да променя някои елементи в движение, съобразявайки се с настроението и реакциите на публиката. В Банско пожънахме голям успех. Салонът беше препълнен, имаше и много правостоящи. Аплодисментите след края на спектакъла  продължиха повече от 5 минути. Невероятно преживяване! Този спектакъл би могъл да бъде изнесен на много места.

– Вашите спектакли са много подходящи за ученическата аудитория. Всъщност те са част от програмата, която Българската академия на науките и изкуствата ще предостави на столичните училища като възможност за повдигане на патриотичното и естетическото възпитание на подрастващите.

– Да, действително е много важно учениците да бъдат запознати с живота и творчеството на известни творци по един емоционален и нестандартен начин. И аз вярвам, че по този начин определено ще възпита вкус към стойностното изкуство. Според мен спектаклите не бива да бъдат по-дълги от час – час и 15 минути. Всяко прехвърляне на това време е риск младата публика да се отегчи.

–  В изграждането на Вашите сценарии Вие търсите малко познати факти за представяния творец.

– Така е. В спектакъла за Алеко Константинов освен откъси от негови файлетони, които са актуални и днес, включих и  мое авторско есе за него, неговите любими песни и арии. Зрителите видяха на екрана и кратък филм, представящ важни моменти от живота на Щастливеца, който ми бе предоставен от музея на Алеко в Свищов.

– Тази година зрителите могат да видят ваши спектакли, посветени на кръгли годишнини на известни български творци в голямата зала на  Общинския културен институт „Красно село”.

– Да, направил съм план за цялата календарна година, който бе одобрен от института. За нас участниците са осигурени малки хонорари, входът на публиката е свободен. Искам да благодаря на актьорите Любомир Бъчваров и Богдана Вульпе, на барда Бойко Георгиев, които участват в спектаклите.

– Първият спектакъл от тази поредица беше за Симеон Радев автор на една от златните книги на България – „Строителите на съвременна България”.

– Да, опитах се да създам един завършен словесно-сценичен образ на автора чрез негови мемоари, някои от които ранни, които видяха бял свят едва след 1989 г. – Балканската война, конференцията в Букурещ и Букурещкия мирен договор – има чудесни белетристични късове, които сами по себе си носят драматургия, сила. Включих части от предговора на „Строителите…”, които звучат изключително актуално и днес. Синтезират характера на Българското Възраждане и въобще на българина. Представих и един мой тест за тази уникална книга на Симеон Радев, за който няколко издания смятаха, че е много тежък за читателя. За мое голямо учудване залата посрещна този текст с огромно внимание. Това беше единственото място по време на спектакъла, когато публиката избухна в спонтанни аплаузи. Когато бардът Бойко Георгиев запя „Хубава си, моя горо” голяма част от зрителите запяха с него. Варно е, че това е една прекрасна песен сама по себе си, но ако бяха отегчени от текста нямаше да запеят.

– Какво, освен общата година на раждане, Ви даде основание да съберете в един спектакъл Стефан Л. Костов, проф. Александър Балабанов и художника Асен Белковски?

– Тяхното уникално чувство за хумор. Комедиите на Ст. Л. Костов кореспондират по някакъв начин с нестандартния живот на проф. Балабанов, който е създал много крилати афоризми. Художникът Асен Белковски днес не е много популярен, но е изключително талантлив творец. Той е първият български художник, който е поканил проф. Пьотр Мясоедов в екипа, който е изографисал стенописите в катедралата „Св.. Александър Невски”. Имайте предвид, че сред българските художници има знакови имена като Иван Мърквичка, Антон Митов, проф. Цено Тодоров и др.  Освен прекрасен художник Асен Белковски се е занимавал с журналистика, създател е на в. „Слово”, има много хумористични творби в проза и поезия, публикувани във водещи хумористични издания. Той е превел е блестящо от руски любимата на много български деца приказка „Конче Вихрогонче” .

– С какво ще изненадате публиката до края на годината?

– Предстои да бъдат представени спектакли за Ниолай Райнов, Атанас Далчев, Павел Вежинов, Пейо Яворов, Захари Стоянов, Михалаки Георгиев. За съжаление широката публика познава само един от разказите на Михалаки Георгиев – „Меракът на чичо Денчо” – но той е създал много разкази, които са част от златния фонд на българската литература.  Предвидил съм и отбелязването на юбилеите на трима живи български писатели – Станка Пенчева, Петко Братинов и Рашко Стойков.

– Чувствате ли се като един съвременен будител?

– Не обичам високопарните думи. По-скоро се чувствам удовлетворен от това, което правя. Чувствам се като човек, който отговаря на същинските нужди на обществото днес, на очакванията на хората за възраждане на националното самочувствие, на любовта към българското слово, на величието на българския дух. Радвам се, че натрупванията, които съм направил през времето могат да дадат и такива плодове.

– България все още няма нобелов лауреат за литература – Вие сте посветили една книга на този проблем.

– Смятам, че една група от хора, а защо това да не е БАНИ, трябва да излъчи един кандидат и да му помогнат да премине през всички стъпала по пътя към тази престижна награда. Аз бях провъзгласил имената на четирима съвременни писатели, които са достойни да станат нобелови лауреати – Валери Петров, Антон Дончев, Любомир Левчев и Владимир Зарев. Публично съм синтезирал качествата и шансовете им за тази награда. Лично аз смятам, че Владимир Зарев излиза напред с великолепните си романи, издадени през последните 10-15 години. Този автор е изключително популярен,  след като няколко от романите му бяха преведени на немски език. Някои критици го поставят наравно с Достоевски, други смятат, че той е по-голям писател от немския нобелист Гюнтер Грас.

– Кои от българските класици според Вас са били достойни да бъдат номинирани за Нобелова награда?

– Аз съм направил списък от 16 имена: Христо Ботев, Иван Вазов, Захари Стоянов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Тодор Влайков, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Йордан Йовков, Елин Пелин, Алеко Константинов, Димитър Димов, Емилиян Станев, Симеон Радев, Йордан Радичков, Гео Милев. Някои от тези автори са успели да създадат завършено творчество, други са имали потенциал, но ранна им смърт е попречила да изявят напълно богатството на своя творчески заряд. Тук искам да спомена Яворов, който живя само 36 години, но успя за създаде забележително творчество. Смятам, че големи достижения имат и прозаици и мемоаристи като Захарий Стоянов, Тодор Влайков и Симеон Радев, които вероятно изненадват с мястото им в този списък. Изпитанията, през които е преминал през вековете българският народ, са родили личности като тях, които смятат за своя мисия да пресъздадат значими случки и събития, заслужаващи да оставят следа в съзнанието на новите поколения.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.